- Иван Вазов е използвал много над 80 000 думи в своето творчество, докато днешният българин говори с около 800
- Задължителна компетентност по български език трябва да има във всички учебни планове
- Работещите в медиите да минат курсове, диалектите са недопустими в официалните институции
- Неправилното поставяне на ударения е крещящо, "мекането" е поголовно
- Процесът все още е обратим, ако се предприемат дългосрочни мерки, казва проф. д-р Ана Кочева в специално интерю за вестник СТАНДАРТ
През миналата седмица учени от БАН отправиха призив за защита на богатството и красотата на българския език. С призив, който чрез медиите достига до цялата общественост, те приканват към разговор, който да се превърне в работна програма – политика за езика. Според тях е нужна промяна, насочвана от знаещите и можещите в БАН, университетите, ръководещите образованието и хилядите учители още от детските градини, не поотделно, а заедно. За опазването на езика, за културата и грамотността разговаряме с проф. д-р Ана Кочева от БАН.
- Проф. Кочева, застрашен ли е езикът ни?
- Състоянието на българското публично слово, на образованието и на цялата хуманитаристика дават поводи за много основателно безпокойство през последните години. Ние много често сме се питали дали не сме закъснели. Най-вероятно това е така, но както гласи клишето, по-добре късно, отколкото въобще да не го направим. Това е стъпка, която предприема БАН, защото е наследник на Книжовното дружество - изключително престижна институция, която е започнала своя живот още преди началото на съвременната българска държава. С ресурсите, с които разполага, Академията би била в състояние да започне такова мащабно действие. Подобен вид "езиково планиране" се прави с голям стратегически хоризонт - за едно, две поколения напред. Но си струва усилието, защото действително се намираме в ситуация, в която има опасност да загубим езика си. Българският език е сред застрашените езици в Европа. Навсякъде по света има голям брой застрашени езици като степените на застрашеност са три. Добрата новина е, че българският език в рамките на държавните граници е в потенциална степен на застрашеност, т.е. процесът е обратим, ако се предприемат конкретни стъпки, за да има много целенасочено, методично, образователно и езиково планиране със стратегически хоризонт. Имаме нужда от езиково съживяване, за да не поеме българският език по пътя на отмиращите езици. За Европа ще посоча конкретни примери: езикът "сами" в Швеция е критично застрашен, "ретороманският" в Швейцария е в същото състояние. Една от основните причини, но не единствената, е демографският фактор.
Първата стъпка за изчезването на един език е той да е подложен на интензивен външен натиск, но все още се предава от родители на деца и се преподава в училище, а българският език у нас е точно в това състояние. Затова са необходими неотложни мерки, за да се възстанови езиковата интелигентност. Напоследък имаме експлицитни примери за нейния дефицит - намалява контролът над думите от страна на носителите на езика, вербалността не се развива според контекста, за публичното политическото говорене да не отварям дума.
- Какви са мерките, които трябва да се предприемат?
- Задължителна компетентност по български език и култура трябва да има във всички учебни планове. Тя би следвало да бъде задължителна за всички професионални направления, не само за хуманитарните науки, не само за изкуствата. Всеки един студент в България, независимо какво следва, би трябвало да култивира правилно отношение към словото, към хуманитаристиката и приличното речево поведение.
Трябва да се приложат и ред други мерки, свързани с оценяване, с акредитиране на учебни програми, дори с подкрепа на издателската дейност. Водещите академични издания трябва да имат много сериозен престиж. Да има курсове, които специалисти от БАН, Софийския университет и от останалите университети извън София да провеждат с ангажираните в медиите. Защото вие често сте не четвърта, а първа власт, която ежедневно присъства в домовете на хората. Всички медии - електронни, печатни, сте призвани да работите за престижа на българския език. Това е наистина огромна програма, но ние трябва да се нагърбим с нея навреме, тъй като вторият етап от застрашеност на езика е този, при който са останали вече много малко говорещи и децата не учат родния си език. Такава е ситуацията при овладяването на българския език сред втората генерация у нашите общности в чужбина. Третият етап - на критично застрашаване, като езикът почти няма вероятност да оцелее и скоро ще изчезне, е факт при третото поколение български емигранти, които познават българския само като семеен спомен, но нямат българска езикова компетентност. Поради това трябва да се засили ролята на българските училища и на българските институции в чужбина. Създаването на Български културен институт е идея, за която отдавна се говори, но оставаме само с приказките. Познаваме утвърдените модели на "Гьоте институт", на "Сервантес" - той би имал сериозна роля в укрепването на българския език зад граница. Владеенето на българския език и познаването на българска история би трябвало да се обвърже и със закона за българското гражданство, защото изучаването и съхранението на българския език е въпрос на национална сигурност. И тъй като споменах за интензивен външен натиск върху езика ни, имах предвид и факта, че върху българската езикова снага се създават редица норми, които в следващ момент се обявяват за небългарски. Например "вардарската норма", която днес е официален език на Северна Македония. Тя функционира в съвремието ни като официална норма и ние нямаме нищо против това, но е редно да не се правят спекулации с историята й. Или пък т. нар. "помашки език“, създаден въз основа на български диалекти в южните Родопи - също се правят опити да бъде представен като небългарски. Или т.нар. "торлашки" диалекти от двете страни на българо-сръбската граница, за които пишат сръбски колеги. Обявяват ги за междинни, не точно български, а това е обичайна практика - обикновено когато чуем, че нещо не е съвсем българско, то много скоро става нещо чуждо. Българският език е плурицентричен и този интензивен външен натиск трябва да се отчита. Когато говорим за език, трябва да гледаме на него като на първия и най-важен фактор за съхранение на националната идентичност и за собственото ни оцеляване като нация.
- В момента има бум на издаването на книги, но колко от тях са с добро качество на езика?
- Разходих се на Панаира на книгата пред НДК и бях зарадвана от толкова много издателства, които се представят със своята продукция. Интересът към панаира е огромен, книги се купуват. Тази добра наша традиция се възроди. В частната издателска дейност трудно може да се интервенира, но ролята на всяко издателство е да подбира качествени редактори, коректори и преводачи, така че да излезе и качествена продукция. Радваме се, че се чете, защото много по-големият проблем е, че поколението с най-бързите пръсти е вторачено предимно в телефона си и интереса му може да задържат единствено кратките текстове. Още една причина за функционалната неграмотност, с която завършват много български ученици. Унифицирането на образованието отне на ученика възможността да се научи да осмисля текстовете, които чете, да мисли изобщо. Тестообразната проверка на знанията вероятно не е най-адекватния способ, особено за хуманитарните науки. От българската литература остана малко в училище, в много случаи се четат адаптирани издания, които осакатяват оригинала, което също е проблем.
- Казвате, че е хубаво да се въведат курсове по български език и литература за работещите в медиите.
- Не да се въведат, а да се възстановят, защото в електронните медии в не чак толкова далечното минало имаше такива курсове. Един пример - интонацията. Все повече новините се поднасят с изречения, които завършват с възходяща интонация, характерна за въпросителните изречения. Това се наложи първо при спортните коментари, а след това и в другите новини. Неправилното поставяне на ударения е крещящо: училищá, съдилищá, летищá ... Слава Богу, още не съм чула пътищá, защото моделът е същият. Поголовно е и т.нар. "мекане" - ходим..., пишем... - не е норма, независимо, че е честа диалектна особеност. Редукцията при млади журналисти от Източна България също е диалектна особеност, а когато си в официална медия би следвало да положиш усилия и по отношение на книжовната фонетика. Диалектното говорене не е развалена или неправилна реч, но попаднеш ли в официална институция или пък си журналист, това е недопустимо.
- Какво се е променило за 30 г., та в момента наблюдаваме такова просташко и елементарно говорене по медиите?
- Случиха се редица неща. Днес говорим с много по-малко думи (а и смисъл), отколкото сме говорили в края на 80-те и началото на 90-те години. Но тогава промените бяха на всяко равнище - включително и в публичната реч, в политическото говорене, в езика на медиите. Неофициалната реч нахлу в езика на медиите. Това има своето обяснение с факта, че дотогава езикът на медиите беше изключително клиширан, скован от казионния изказ, който парализираше и форма, и съдържание. Но пък безконтролното нахлуване на уличната реч в медийното пространство доведе до това, че много от неофициалните фрази, идиоми и изрази стигнаха и до трибуната на Народното събрание. И стигахме до тук, когато вече сме абсолютно безконтролни в своя изказ. Иван Вазов е използвал много над 80 000 думи в своето творчество, докато днешният българин говори с около 800.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
