Митът за вграждането ражда българското неблагополучие, казва известният писател
Александър Секулов, роден под знака на Кози рога в Пловдив, от най-ранна детска възраст е разглезен от музите: има тапия за театрал (от специалното художествено училище за сценични кадри под тепетата) и диплома за всичко останало, получена при завършването на българска филология в "Паисий Хилендарски". Работи във вестниците "Марица" и "Новинар", списва всекидневната рубрика "Под игото" в "Марица" (наградата "Пловдив"), води предаване в радио ТНН, автор и издател на списанията "Фрагменти" и "Петното". Фанатичен и френетичен меломан. Създател на празници на изкуствата "Лятно време" в Старинен Пловдив. Има няколко стихосбирки, книги с есета и публицистика. Романите му "Колекционер на любовни изречения", "Малката светица и портокалите", "Господ слиза в Атина", "Гравьор на сънища" и "Островът" са високо и масово оценени. Превеждан е на английски, немски, френски и унгарски. В момента е драматург на пловдивския театър. С Милен Русков и Иван Добчев направиха нашумелия спектакъл "Възвишение" - хит в националния афиш.
- Господин Секулов, откъде идва странният навик на българина вечно да изчислява и уточнява?
- Ако българинът умееше да изчислява, нямаше вечно да търси кой да зазида в темела на строежа, та да не падне построеното. Вместо отвес нашият човек гледа да се хване за сатъра. Но не за да въстане, а за да убие жена си. Митът за вграждането лежи в основата на усещането за националното неблагополучие. Докато другите чертаят архитектурни планове, ние стоим надвесени над ракията и дебнем кого да затрупаме с камъни. Затова е нетрайна българската идея - лежи върху кръв, но не нашата собствена. Това е първата част от отговора.
Втората е по-сложна и по-лична. Започнал съм да изпитвам силна нетърпимост към даването на негативни характеристики на българина, достигащи до пълно отрицание. Високата кула на годините и странната отдалеченост на вечната провинция, в която по собствено желание и с радост живея, ми подсказват, че материалът, от който са направени хората по света, независимо мъже или жени, е един и същ. Националностите се различават не по добродетелите, а по недостатъците. Нашият е в липсата на обществена практичност, на усет и традиция за държавно устройство. Но откъде да го имаме, когато за век и половина сме преобръщали - и са ни го преобръщали! - националния живот три-четири пъти? Единственият изход е да съшиваме националната дреха парче по парче. И да започнем да живеем с усещането, че
истината не е топор, а общественият дебат не е екзекуция
- Правите ли равносметки в тази "юбилейна" за теб година, та да стане ясно дали сме изгубено или намерено поколение?
- Не си спомням да съм чакал с по-голямо нежелание друг рожден ден като последния. Не разбирам откъде иде нездравият блясък в очите на всеки, който те гледа втренчено, клати глава и със садистично упоение говори: "А-а-а-а, и ти стана на петдесет, нали?" Истината е, че подобен общоприет дебелашки линч под формата на шега влияе. Започваш наистина да си внушаваш, че срокът ти на годност изтича. Започваш да се заслушваш във всяко изпукване на ставите и прескачане на сърцето с категорическа убеденост, че това е краят. По този повод се замислих, че никой не ни подготвя, никой не ни говори за този труден, травматичен преход от една възраст към друга. Всеки преход между възрасти е крехък, пълен с промяна на гледната точка към света, изискваща сложна - и телесна, и философска, и прагматична, и метафизическа - настройка на сетива, разум и реакции.
Що се отнася до литературните поколения, тях ги правят книгите, които се пренареждат в годините - прескачат от една лавица на друга, застават до сродни братя и сестри. Твърде бързо тече животът, за да се замисляме толкова много върху историческата си компания.
- "Възвишение" провокира народните страсти - мислите ли, че националният дух е готов за поредна "револуция"? Да очакваме ли поредно Възраждане, да се молим ли за нови апостоли?
- Явно има непреодолима носталгия по годините на Възраждането и неслучайно доста класически български произведения се разполагат върху този исторически отрязък. Сякаш това е блянът на българина по живота в утробата - сред уюта, топлината и защитата на околоплодната течност. В тази перспектива освобождението и създаването на държава се явяват непреодолими травми от раждането. В проглеждането към неотговорността на българина за свобода и държава е силата на този роман - и на спектакъла на пловдивския театър. Бих желал за дълъг период от време обществото ни да остави "революционната матрица" и да се захване с еволюционната мотика. Децата ни да разберат, че освен от герои нацията се нуждае и от строители. Че
кръвта не е единствената спойка в националния градеж
- Как живеем между празниците - между Великден и Гергьовден, между бляна по възкресението и мерака за убиването на змея?
- Сериозният ни национален проблем са делниците. Не работим добре, но за сметка на това - много малко. Затова и празниците ни са отчаяни и пълни с храна и алкохол. С тях се опитваме да потушим отчаянието си от неспособността да се организираме и да действаме с ефект.
- Какво е дереджето на родния театър?
- Страхувам се, че територията на естетическите търсения се стеснява. Имам усещането за тематична и стилова стагнация. Забелязвам инфантилност и профанизация на театралния процес, както и сериозни белези на крайното му изтърбушване чрез критерии за финансиране, базирани изключително и само върху количествени показатели. Нямам разбиране, че това е държавна политика. Тя трябва да работи за зрителите на бъдещето, а не да брои зрителите в момента.
- Какво пишете в момента извън всекидневната журналистика?
- 14 години водих всекидневна коментарна рубрика "Под игото" във вестник "Марица". Съвсем аналогово - с пишеща машина, факсове, накрая и по мейл. От 1994 година до 2009-а. Спрях я няколко месеца преди смъртта на баща ми и повече не се върнах към нея. Тогава нямаше Фейсбук. Днес всеки вече е публицист, има и собствена медия. Изтля това говорене в мен. Но се върна другото, фикционалното, казано на едро - за което самият аз мислех, че безвъзвратно си е отишло. Живея със съзнанието, че човек е хралупа, в която от време на време се заселват различни стилове на писане. Хралупа, която сама трупа жълъдчета, за да имат обитателите й по-лека зима.
- Накъде върви литературата ни от вашия ракурс?
- Литературната ни ситуация е добра. През последните седем-осем години българският читател и българският писател се откриха и започнаха да се търсят и харесват. Социалните мрежи дадоха възможност да се преодолее тегавата и провинциална социоцентричност на литературата.
- Вие като всеки артист вероятно поне за час в денонощието обитавате свой паралелен свят - какво се случва в него, кой има достъп и за кого е "абсолютно забранено"?
- Ако само за час имам паралелния си свят, досега да съм емигрирал от реалния. Работя неща, които ме радват, оттам намалява и тежестта на битието. Иначе
харесвам хора, които вдъхват кураж
Така както се случи миналото лято при работата с Иван Добчев.
- Какво става с бохемите в Пловдив, в София? Има ли я още романтиката?
- Бохемът е човек, който е в хармонично отношение с времето. Може да го разпилее из въздуха като бенгалски огън, може и да го събере като трохи с ръка, за да нахрани птиците си. По това се родее с джентълмена. Където времето има своето красиво проявление под формата на внезапно избухнал смях или ослепителна дума, там някъде търсете и умните очи на бохема. И не го бъркайте с пияницата или безделника.
- Как ще се справим със забуксувалата демокрация, след като автентичните интелектуалци отказват да цапат духа си в байганьовския бит в коридорите на властта, а политическата каста все още не е узряла да работи преди всичко за България? Колко покани за влизане в политиката сте отклонил досега?
- Нито една. От мен партиен човек не става, явно е видимо. Но задавате въпроса си така, сякаш в правителствата на световните сили автентичните интелектуалци се прескачат! Ролята на интелектуалеца е да работи, да осмисля, да оставя белези, да натрупва познание. Дали околните ще го ползват, не е негова работа. И нека не тикаме всеки ден т.нар. интелектуалец на барикадата, та да изкупва с живота си отегчителния и робски живот на останалите. В това отношение българското общество е изобретателно до безобразие.
- Къде по света или у нас се чувствате като вече бил в предишен живот?
- Всеки път из островите на Егея.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
