София. Утре в Народния е бенефисът на Йорданка Кузманова. Звездата излиза като госпожа Хигинс в "Пигмалион" от Бърнард Шоу. Режисьор на хитовия спектакъл е незабравимият и недостижим естет интелектуалец Леон Даниел. Данчето отново ще се поклони на своята публика - така, както прави през последните 55 години от живота си. А те са изпълнени с безкрайно количество изкуство. Кузманова завършва ВИТИЗ в класа на професор Желчо Мандаджиев. Специализира при легендарния Жан Луи Баро в театър "Одеон" в Париж. Играе във Варна, в Младежкия, в "София", в "199", преподава художествено слово в Академията. В театъра има 100 роли, в телевизионния - още толкова. Работи с някои от най-елитните режисьори на своето време - Яцек Вошчерович (Полша), Такис Музенидис (Гърция), Николай Машченко (Русия)... Сред българските им колеги са Николай Люцканов, Леон Даниел, Димитрина Гюрова, Младен Киселов, Иван Добчев, Маргарита Младенова, Александър Морфов. Снима в над 20 родни филма и в още поне 10 европейски продукции - от вдовицата в "Герловска история" на Гриша Островски през "Самодивско хоро" и "Дами канят" на Иван Андонов до Дора в "Love.net" на Илиян Джевелеков. Голямата страст на актрисата е поезията. Тя е автор и изпълнител на забележителни и ненадминати и до днес спектакли - "Яворов-Мина", "Време разделно", "Насаме", "Дневна любов", "Обичам". Представя ги из цяла България, във Виена, Залцбург, Москва, Сан Хосе, Сан Диего. Данчето е автор на томчето с лирика "Реалността, в която...", тя е от създателите на кафе театъра. Бесен темперамент, невероятен женски чар. Експериментира, руши граници, изследва непознати пространства - оттук до Америка, където синът й Свиден живее със семейството си.
"Не ми се вярва, че ще доживея времето, когато у нас ще важат думите на Томас Ман: "Театърът е място, където тълпата се превръща в нация", казва Данчето. Самата тя е на 5, когато за първи път излиза на сцена.
"Бях луничка, а около мен кръжаха звездички. Представлението се случи в началното училище в Харманли. Бях в центъра - всъщност това винаги е целта в живота на артиста, независимо дали е бъдещ или бивш. Да има главна роля, да бъде номер едно, всички да се въртят около него. Смешно, но автентично. В първи клас ми предложиха да бъда Червената шапчица - неудържимо се изкачвах нагоре в драматургията. Кумчо Вълчо беше Георги Делев, доста по-късно директор на пазарджишкия театър. В прогимназията изиграх съветско момиче. Талантите ми ставаха все по-всеобхватни. Преди девети септември 1944 г. в Харманли е имало опери, оперети, безброй спектакли. Моят дядо Йордан, на когото съм кръстена, през 1901-1902 г. е играл в "Хъшове". Майка ми през 1936-а е била Боряна. Аз пък излязох като героинята на Йовков във Варна, откъдето започна кариерата ми. Казаха, че мама е била много по-добра от мен - две години преди да ме роди. Моят пръв учител по цигулка беше баща ми - юрист по професия. С моята братовчедка Магдалинка Льондева ходехме да свирим в градския оркестър - това бяха най-великите мигове в моето детство. Шеф на съюза на композиторите сега е Петър Льондев, а неговият баща някога финализира моето цигулково обучение. До девети септември и малко след това - после нещата се развалиха - родителите ми се занимаваха с изкуство, постоянно участваха в сценични събития. Животът в малкото Харманли беше бурен и щастлив. Когато през 50-те години дойдохме в София, татко ме водеше в зала "България" да слушам Васко Абаджиев.
Безценни подаръци на първите седем години
Нашите ме насочваха и към спорта, но сцената беше над всичко".
При Кузманова няма празно - нито в емоциите, нито в амбициите, нито в плановете. Блести на пълни обороти - в обсега на прожекторите и извън него. Още от самото начало обаче е наясно - актьорлъкът е тежка карма. Дори Свиден, синът на Данчето, да е искал да става актьор, тя не му позволява нито за миг да се увлече към пропастта. И досега се самоиронизира, че е царицата на сугестията.
"В никакъв случай не исках детето ми да стане артист. Дори не го водех често в театъра. Въпреки че в малкото вечери, в които идваше да гледа, беше най-точният и велик критик на ролите и действието. Той е естет до мозъка на костите. Но винаги съм била убедена, че професията ми е Прокрустово ложе и не желаех да гледам как момчето ми се разпъва на него. Не можех да си представя, че ще го виждам как се мъчи през вечер на сцената. Ами, не дай си Боже, да забрави текста си! Това е кошмарът, който съпътства всички артисти по всяко време през целия им живот. Така че направих всичко възможно, за да му внуша, че най-хубавата професия в света е тази на баща му - той беше инженер. Водих Свиден от малък на уроци по математика. Нонстоп - от първи до единадесети клас, под строй, под камшик. Влезе в МЕИ блестящо, завърши с блестяща дипломна работа. И аз се успокоих, че е спасен завинаги. Замина за Америка - приеха го отлично, оцениха го високо. Нямах притеснения, че ще кибичи в Холивуд в очакване на мизерна роличка".
Когато гостува в Сан Хосе, се чувства като волна птица. Въпреки че твърди: нито е артистично, нито е богато. "Огромно пространство - примерно от Перник до Пазарджик. С магистрали, къщичка до къщичка, с тотално спокойствие. Близо до океана, който е опияняващ. Стигна ли до него, винаги медитирам. Нали си падам по тая работа и по йогата. Училището на моя внук е оттук до Перник, а ако отива на спорт, е оттук до Пазарджик. Разстоянията са необятни и именно в това има красота. Дейн е почти на 9, малката, Александра, е на пет месеца. Както вече казах, не желая никой да върви по моя път. Въпреки че целият свят иска да излезе на сцената и на снимачната площадка".
Данчето е мечтата на всеки режисьор - и на международните продуценти. А италианските направо са влюбени в нея - маниакално прецизна и дисциплинирана. Заради перфектните си делови отношения с тях тя е готова да направи някои актьорски компромиси - като този да я залеят с гадничка течност от главата до петите в ателие за специални ефекти в Милано. Оставят й само две тръбички, през които да диша.
"Обичам да работя с чужденци - те са супер точни за разлика от българите. Не че съм претенциозна, просто искам да свърша работата си добре. Да имам качествено осветление, а не мама да ме пита: "Ма, Данче, ти ли беше тая вечер? Не те познах!". Това се случваше някога, когато започнахме да снимаме телевизионния театър".
Кузманова, една от най-красивите и сексапилни жени на сцената и екрана, открай време преминава през филми и спектакли като истинска и недостъпна кралица.
"Била съм играла с най-готините мъже? Щом казваш! За мен съществува само добър и лош партньор! Химията или се получава, или не.
Но без секс в нея - ако гоним качеството
Е, сещам се за една-две любовни истории с колеги! Не искам да се правя на света вода ненапита. Но моите големи любови винаги са били и остават извън театъра. Когато си на работа, трябва да знаеш текста си и да направиш ролята си. Не те вълнува кой стои срещу теб. Спомням си на какво са ме учили най-големите, а не какво е било мъжкарското им излъчване. Коста Цонев коментираше безценни неща в занаята, Васо Михайлов в "Герловска история" - също. Партньорството между артистите е по-интересно, отколкото сексуалните им отношения. Стефан Данаилов е очарователен мъж, но никога не съм го поглеждала с очите на жена. Ох, дано не ми се обиди! Той е перфектен и изумителен актьор, а не неясен обект на желанието".
Данчето и досега твърди, че дори някой да я е ухажвал настоятелно, хич не е и забелязала. Защото я е интересувало да е вярна на Шекспир, Чехов и Бърнард Шоу - другото е без значение. "Киното никога не е било на първо място за мен. Съдба. Както каза един режисьор, много ми било познато лицето - през понеделник съм била в тв театъра. Да си известен е хубаво, а да си неизвестен - е още по-хубаво", формулира тя задкулисните тънкости.
Кузманова и досега си спомня с огромна тръпка за приключението, наречено "Париж". "Имаше програма в министерството на културата по линия на ЮНЕСКО - срещу жълти стотинки да отидеш на специализация. Моята приятелка и състудентка Маша Хаджийска, дъщеря на Иван Хаджийски, отиде за няколко месеца в Париж. Тръгнах по нейните стъпки и стигнах до Павел Матев. Той ми каза: "Да, възможно е, ще заминете".
Исках да уча режисура
В моноспектаклите всичко е мое. Подадох молба и тръгнах. Останах почти цяла година. През 1968 г. в Париж обаче започна революцията. Усетих я със собствената си кожа - бях обгазявана в метрото. Тогава се изплаших и се прибрах месец по-рано - от страх да не затворят границите. Идвах от социалистическа страна и бях друг човек. С моя червен паспорт се чувствах наблюдавана. Хазяйката веднага отнесе личните ми документи в кметството - да се знае, че при нея живее момиче от Изтока. По това време вече бях влюбена в инженера. Но животът ми в Париж си остана една от най-големите приказки в живота ми".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
