София. На 29 октомври този свят напусна акад. Христо Недялков. В забележителния живот на този човек, преминал под знака на музиката и винаги сред деца, има факти, които го правят достоен за книгата на рекордите Гинес. Академикът е основател и 53 години ръководител на Детския хор на Българското национално радио. Той застава начело на формацията през 1959 година и остава до смъртта си. В Япония маестрото е дирижирал 500 концерта. Носител е на най-високото отличие на страната - Ордена на светото съкровище "Златни лъчи". През 1971 година, поканени от най-големия импресарио на Америка г-н Хюкрок, младите българските песнопойци правят шестнадесет концерта в осем щата. Пресата отбелязва, че от 1932 година детски радиохор от Европа не е идвал зад Океана. Може би при това пътуване се е случила тази история, която академикът разказваше с особено удоволствие и чувство за хумор. Покрай нея му се е наложило да стане едва ли не детектив.
Американското турне е в разгара си. Градовете следват един след друг. Салоните са претъпкани, аплаузите - безкрайни. Така стигат и до Левинстоун, далеч на границата с Канада. Хиляди километри са вече зад гърба им на малките българчета. И тази вечер публика и артисти са щастливи. Срещата им наистина е била много вълнуваща. Завесата пада. Пълната с цветя и деца сцена е най-красивият букет на света. Тогава към маестрото се приближават две жени. Искат да питат нещо, но трудно преодоляват смущението си. Усмивката на достолепния диригент прогонва притеснението им. Ние сме наполовина българки, казват. Дядо ни Христо Андронов е дошъл от вашата страна. Имаме роднини там, искаме да ги намерим.
До чуеш нещо подобно на толкова хиляди километри от България винаги е приятно и интересно. Дамите внимателно отварят голям плик, в който грижливо са скътаните пожълтели картички, писма, снимки. Все безценни свидетелства от миналото, неизвестно кога пресекли океана, но грижливо пазени през годините. Академикът ги взима с треперещи пръсти и чува: "Вие сте първият българин, който виждаме. Молим ви да ни помогнете да намерим нашите роднини." С плика в ръце и под изпълнения с надежда поглед на жените не му остава никакъв избор. Обещава, че ще направи всичко, което зависи от него, за да помогне във вече общото дело - роднините в България да бъдат намерени.
Първите сондажи на родна земя обаче не дават и милиграм надежда. Няма никакви горещи следи, казано по детективски. Снимките и картичките имат подател - село Влашица. Но през 1972 година такова село в българско няма. Нито на картата, нито в спомените на познати и приятели. И сигурно цялата тази история щеше да свърши дотук, ако не бе попаднала в ръцете на такъв упорит страстен следотърсач като маестрото. Преглеждайки за кой ли път снимките, той забелязва, че на една от тях има морски капитан. За него се знае, че се казва Димитър и е брат на дядото на жените - Христо Андронов. Картичката е изпратена през 1935 година от Панама. Това определя и посоката на следващото пътуване - Варна. Във военноморското училище все ще имат някакви сведение за въпросния капитан още повече, че лекар на бъдещите моряци е негов хорист. Ще помогне.
Във Варна обаче тактиката е променена. Диригентът решава да звъни на всички Андронови от телефонния указател. На пръв поглед това е като да търсиш игла в купа сено, но всъщност идеята се оказва гениална. Скоро той научава, че единият син на капитана живее в Германия, а другият - през няколко улици. Откритието вдига адреналина до точката на кипене. Ясно как се е чувствал Шерлок Холмс. Ето го апартамента. Звъни. Чува се шум, груб глас, но вратата така и остава затворена. Някакъв труден разговор се води през нея. Той обаче се оказва безценен. Диригентът научава най-важното, че бившето село Влашица се намира до Горна Оряховица и се казва Върбица.
Само ден по късно акад. Недялков вече е спрял насред селото, видял е кмета и дори седи на една маса с издирваната от него фамилия. Тук почти всичко става ясно - Христо Маринов Андронов още като дете се наранява и остава с едно око. Той има шест братя. Заради недъга момите от селото го отбягват. Страх го е, че ще остане сам завинаги и тръгва за Америка. Там среща Рада. Женят се, раждат им се деца. Дъщеря им се жени за Джон и на бял свят идват Ариел и Глен, жените от Левинстоун.
Христо от Америка и братята му не са прекъснали контактите си. Писмата в двете посоки редовно прелитат през океана. Идва обаче 9 септември 1944 година. Димитър, капитанът е ас в морските науки. За да продължи кариерата си обаче, трябва да декларира, че няма роднини зад границата. И той го прави. В Америка Христо получава писмо, че роднините му са избити през войната. Да не ги търси повече. Всички получени в селото писма са унищожени. Връзката с фамилията е прекъсната завинаги.
Много години след тези трагична развръзка акад. Христо Нядялков търпеливо и упорито подрежда пъзела. Скоро изпълнени с любов писма започват да прелитат между Левинстоун, Върбица и Берлин. Братовчедите се готвят за среща, а маестрото става чест и желан гост в малкото горнооряховско село.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
