Всеизвестно е, че София е обявена за столица на България на 3 април 1879 година по инициатива на Марин Дринов от Учредителното събрание на Княжество България. Най-важните аргументи за това обаче стават ясни едва 70 години по-късно- в статия на Петър Динеков през 1939 г. в общинското списание “Сердика”.
Свикнали сме да мислим, че преди Освобождението София е била едно голямо, нечисто село, което случайно стана столица на свободна България. Това схващане в основата си е невярно, пише той в записките си, цитирани от Терминал 3.
За състоянието на София през XIX в. говорят множество отзиви и бележки на чужденци и българи. Ще спомена само някои мнения на българи, които 40 години преди Освобождението сочат София като бъдеща столица на България.
Неофит Бозвели в своето „кратко политическо землеописание“ от 1835 г. нарича София първенстващ град на България, разположен в широкопространно поле, в радостно местоположение, с множество древни останки, черкви и монастири в околностите, с една преизящна и прекрасна “Св. София”, която се вижда от 6 часа далеко и преизпълня с плач и жалост всяко сърдце.
Ив. Богоров в своята „Кратка география“ от 1851 година пише: „София или Триядица има 60 хиляди жители българи, турци и евреи. Намира се недалеч от планината Витоша, гъбава с руди, и е един от по-хубавите и главните градове в Турция, смятан справедливо за столица на цяла България. Разположен е на приятно и лично поле при р. Искър, седалище на паша и митрополит. Има чисти и широки улици, 8 черкви, множество турски джамии, добре направени къщи, заобиколени от гиздави градини и дървета; добро българско училище, всякакви занаяти, голяма чаршия и порутена стара крепост. Вътре в града има две бани с минерални води, както и няколко наблизо извън. Околностите му са накичени с 12 монастира“.
Интересен е още един факт: през 1875 г. се повдига въпрос да се премести седалището на екзарха от Цариград някъде в България. Най-много поддръжници се явяват за София. Между тях са: Гаврил Кръстович, Никола Михайловски, Иванчо Пенчович, Иларион Макариополски, Марко Балабанов, Христо Стоянов и вестниците “Напредък”, “Век” и “Ден”.
София през цялото робство бе едно от будните огнища на българската народност. Дори понякога, особено в XVI век, тя се издигаше до положение на единствено духовно средище за цяла България.
През 1578 г. пътешественикът Герлах изброява тук 13 български черкви. В София живеят и работят книжовниците Матей и поп Петър, загиват мъченически за християнската вяра св. Георги и св. Никола Новий. Софиянци са жертвали и оскъдните си средства за издигане черкви и училища. Нещо повече – водят упорита борба против гръцките владици, приключила с изгонването на владиката Доротей през 1861 г. Тогава всички занаятчии и търговци затварят дюкяните си и обявяват обща стачка.
През XIX век София има и едно от най-добре уредените училища в цяла България. До тая висота го издига неговият управител Сава Филаретов, един рядък, енергичен и даровит българин, който, за съжаление, умира твърде млад, без да може да развие всички свои дарби. Софийското училище е привличало младежи не само от близките околности, но и от далечни места — Македония, Тракия и Северна България.
Събитията през 1876 г. предизвикаха свикване на международна дипломатическа конференция в Цариград. Там 6е решено да се даде автономия на българския народ и София бе определена за столица на западната област.
Затова спомага най-вече нейното изгодно географско и стратегическо положение: тя се намира на важните пътища от Западна Европа към Цариград и от Дунав към Македония. Поради тая причина в старо и ново време винаги е играла голяма роля.
След завладяване на Балканския полуостров турците оценяват правилно нейното значение и я правят столица на всички европейски владения на Турция (с изключение на Цариград, Одрин и Босна). Тук живее бейлербеят, комуто са подчинени земите от Дунав до Бяло море и от Черно море до Адриатическо. Това трае до 1864 г., когато при новото административно деление се образува Дунавският вилает със столица гр. Русе.
Успехът на руските войски в България през 1877/78 г. изтъква на преден план и въпроса за столицата на бъдещата свободна държава. Още през време на войната се явяват мнения за Търново, Пловдив, Одрин и София, поддържани от различни лица. Обаче скоро надделява схващането, че София трябва да стане столица на България.
В това отношение голяма роля изиграва софийският вицегубернатор и по-късно управляващ отдела на просвещението, г. проф. Марин Дринов. Той поддържа, че София се намира в центъра на българските етнографски предели (Македония, Моравско, Тракия, Северна България и Добруджа), затова, естествено е тя да бъде определена за столица. Дори и след Берлинския договор, когато България беше окастрена, мнението за София придобива нови поддръжници — така столицата ще бъде по-близо до поробените български краища.
Схващането на Дринов надделява. С него са съгласни, в своите писма до Дринов, видните тогавашни дейци Драган Цанков, Христо Стоянов, Григор Начович, Марко Балабанов, Петко Каравелов и митрополит Милетий.
Предложението за София се възприема с пълно единодушие, без всякакви разисквания. Народните представители стават на крака с издигнати ръце и силно въодушевление и цепят въздуха с виковете: София, София, София!
Така София стана столица на България.
А думите на Григор Начович остават да звучат години наред: „Направете я красива!“.
Днес наистина тя е красива, чиста, издигната в духовно отношение, столица и на българската култура, наша обща гордост и радост, пише преди 72 години Петър Динеков.
Можем ли сега да кажем същото за столицата и за самочувствието на столичани?
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
