"Татковци от 6 часа сутринта на опашка за първолаци". Спомняте ли си сърцераздирателните репортажи отпреди няколко години, когато родителите спяха пред училищата като на опашка за телевизор "Велико Търново" през соца, за да подадат заветните документи на детето си за първи клас? Само и само да бъде записано в желаното училище? Безкрайните опашки пред гишетата, където трябва да получиш необходимата справка за нещо маловажно, което втори път няма да ти се наложи, и намусената чиновничка на гишето ти казва "Попълнете още един документ и пак се върнете", ама накрая на опашката. И, разбира се, обещанията за електронно правителство, датиращи Бог знае откога и от колко съвсем реални правителства?
Ковид-19 на практика успя да докара нещо подобно. Тоест, в някаква степен институциите у нас успяха да заработят като институции от 21 век, а не като такива от 20-ти. Подаването на документите за първолаци в София, за които от години се обясняваше, че нямало как да стане по електронен път, внезапно се оказа не просто възможно, а и по-лесно. Както и на тези за обезщетенията за безработни. Администрацията, която от години обича да гледа лошо и да те връща за още една бумага, намери начин да уреди сама получаването на служебните ти бележки, за да подадеш данъчна декларация. Излезе, че вирусът, който ни парализира по домовете, може да се окаже в ролята на катализатор за въвеждането на електронното правителство или поне за облекчаването на гражданите при много от услугите, които ползват. Разбирам, това е истинската "Смърт на чиновника" /по Чехов/, защото при въвеждането на онлайн платформи за много от нещата, които досега са били само техен прерогатив, тяхното присъствие вече няма да бъде задължително. Най-малкото, една платформа поне не ти се мръщи, когато те обслужва. Е, най-много да забие, съгласно българския модел.
Но онова, което епидемията, без да иска, предизвика като революция, бе в сферата на образованието, което на десетки места бе застинало в началото на века. Защото всички съвети да се провеждат квалификации на учителите за онлайн обучение бяха само пожелателни. Защото в много малко училища учители и деца бяха готови да се обучават в едни и същи платформи и имаха едни и същи нива на познание за техниката. Ако в миналите години министерството не бе финансирало квалификационни курсове, в които издателства водят учители в СПА-центрове, за да им продадат своите учебници, а бе инвестирало в обучения, свързани с образователни платформи, преподавателите щяха да преминат с много по-голяма лекота в принудително новия формат. Вместо да крещят от екрана "Емиле, извикай баща си да ми каже какво да правя, че нещо заби" или "Ученици, свърши ми високоскоростния интернет, за утре решете тест 13 и ми го пратете по вайбър". Да не говорим, че министерството не се погрижи дори да плати интернета на преподавателите, които вършат подвизи от дома си - всеки според силите си.
Има и едно "но" - него неотдавна прочетох в един учителски форум. В коментар на учител пишеше "Нека не се хвалим прекалено, за да не би след края на извънредната ситуация министерството да реши, че всичко е наред". Защото то не е - всеки преподава според силите си, но не всеки е достатъчно подготвен и оценките тази година най-вероятно няма да бъдат достатъчно реални. Има деца, които нямат устройства, има учители, които имат само едно устройство, а и техните деца трябва да учат дистанционно. Има мобилни оператори, които вземат твърде скъпо за това. Има квартали, където децата може и да имат устройства, но няма и да помислят да влязат в образователна платформа. За първи път от много време неравнопоставеността в българската образователна система е огромна. Да, образованието ни влезе в 21 век, но на няколко скорости. Ред е на МОН - как да държи секундомера.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com