Понеделник,

Станах учител, когато махнах "катедрата" от себе си

От: Стела Стоянова -
A
A
A

Стамена Димова е легендарният преподавател по литература в Националната гимназия за древни езици и култури, чието име нейните ученици все още споменават като институция. "Стандарт" разговаря с нея за преподаването на литература и за това как учителят осмисля пътя си.

 

- Госпожо Димова, от много време, когато Ваши ученици от НГДЕК произнесат "Стамена", това звучи като институция. Какво стои в основата на Вашия начин да накарате учениците да разбират литературата по начин, по който тя би трябвало да бъде разбирана?

- Това е нещо, което самата аз сигурно съм научила с времето. Едно е човек сам да обича да чете и да разбира литературата, съвсем друго е, когато трябва да я преподава. Тогава се иска нещо много по-различно и точно това го разбрах постепенно. Късметът ми, който на пръв поглед не изглежда като късмет, е че станах учител, без да имам такова намерение. Просто така се получиха обстоятелствата в моя живот.

- Знам, че сте дъщеря на бившия министър Вергил Димов и семейството Ви е било интернирано, това ли имате предвид?

- Да, в началото не ми позволяваха да следвам. Това бе около 1953-54 година, никъде не ми приемаха дори документите. През 1954 година баща ми излезе от затвора и през 1956 година вече получих възможност да кандидатствам. Тогава аз се готвех за нещо съвсем друго - не литература, а физика. Бях запалена по физиката и мой учител от Попово, където бяхме изселени, дойде при баща ми и му каза, че трябва да следвам физика, защото имам някаква даденост. Моят избор бе атомна физика, започнах да ходя дори на уроци. Но професорът, при който ходех на урок, ми каза, че у нас все още няма достатъчно специалисти в тази област, така че от втората година ще трябва да уча в Москва. Не ми се щеше да се отделям от семейството, което току-ще се беше събрало отново, след като баща ми излезе от затвора. Така че се отказах от физиката, но моментът бе доста близко до изпитите и реших да опитам френска и българска филология, защото смятах, че там имам познанията да се явя, без да ходя на уроци. По време на диктовката по френски обаче бях седнала на място, където нищо не се чуваше. Дори и квесторът накрая видя какъв е проблемът и ме премести, но така или иначе бях пропуснала половината диктовка. Така попаднах в специалност "Българска филология", но всъщност следването ми хареса, аз не направих опит за промяна. След това разпределението ми трябваше да бъде в Благоевград, но вече бях бременна и ме оставиха в София. Първоначално бях в едно циганско училище.

- Как възприемаха ромчетата обучението по български тогава? В момента много се говори за кризата в преподаването в такива училища?

- Всъщност училището бе смесено, имаше и българчета. Децата бяха в седми и осми клас и там, където бяха смесените паралелки, вървеше по-добре. В началото бях доста стресната и директорът, който беше един голям българин, ми казваше: "Ако имаш проблеми, обади се на мене, няма да се разправяш". От този период си направих първия основен извод - ако искаш материалът да бъде усвоен, това трябва да стане в час. Оставиш ли да се доучва вкъщи, не разчитай, че това ще се случи. Също по това време си спомням, че се налагаше да преподавам и френски език. В началото на децата им бе интересно - докато се учат да си пишат имената например, но когато опряхме до граматиката, просто отказаха да учат. И стигнахме до един етап, в който аз просто им четях френски текстове. Те слушаха като омагьосани. Когато опитвах да прекъсна и да им преведа, само казваха "Не, не превеждайте, четете нататък". Не знам дали ги опияняваше музикалността на езика, или друго.

- А как попаднахте в НГДЕК, където се превърнахте в легенда?

- След като родих детето си, започнах работа в 112 училище, което се намира в сградата на Английската гимназия. Но всъщност не мога да кажа, че първата или втората година ми е било лесно, или че бях щастлива от това, че съм учител. Любовта ми не започна така бързо, не беше влюбване от пръв поглед. Справях се с преподаването и децата ме слушаха, но не се усещах на мястото си. Не разбирах какво точно искат децата от мен. Мои колеги ме съветваха, че трябва да бъда строга към тях, и това бяха естествено съвсем добронамерени съвети към млад учител. Спомням си, че тогава четях и методически книги, исках да намеря истината. Но преди третата година, когато дори исках да напусна, си казах, че явно грешката е в мен. И че мога да намеря истината, когато първо я открия в себе си. И тогава реших, че трябва да опитам да общувам с учениците така, както общувам с всеки човек. Не като учител с ученик, а като с малки подрастващи хора. И дотук бяха моите затруднения. Махнах от себе си позата "учител", образно казано махнах катедрата и отворих себе си към тях. Абсолютно добронамерено, приятелски, без фамилиарничене. Това приятелско отношение веднага се усети и проблемите ми изчезнаха. И мисля, че така продължи до края. Не е нужно да се създава изкуствена дистанция между учител и ученик. Тя съществува поначало. Ти общуваш с учениците като човек, който знае повече за нещо, и имаш желание другият да го приеме. В случая, тъй като говорим за литературата, ти трябва да дадеш на ученика това богатство. И това бе цялата ми битка след това - да предам това, което аз съм разбрала за себе си. Да намеря начин да го доведа до тях.

- Какъв е начинът? Много учители споделят, че точно това им е трудното - че не могат онова, което те са разбрали, да го преведат на специфичен език, особено на съвременните ученици.

- Съвременните ученици са като всички ученици. С една голяма разлика - те са по-информирани, отколкото ние сме били. И понякога загубват посоката си и баланса между различната информация. И могат, както се и случва, да пропуснат да разберат себе си. Могат да пропуснат да разберат в този поток и доста неща, които са им необходими. Литературата е нещо, което е необходимо на всеки човек. Тя е една голяма част от този духовен живот, който ще му помогне да се осъществи самият той. Защото литературата ти разкрива човека, човешкото сърце, човешкия дух и вечната му битка, а тази битка е една и съща - откак свят светува, човек се бори за щастие и за любов.

- Напоследък се надигнаха доста гласове, че творбите от Възраждането поради архаичния си език и отдалечеността си от съвременните деца са неразбираеми за тях и трябва да отпаднат.

- Аз виждам какво става с програмите, как се съкращават безжалостно автори или техни произведения, как се окастрят - като дърво, на което му кастриш клоните и оставяш тези, които на теб ти харесват. Но това, че на теб ти харесват, не означава, че те са тези, които най-добре ще представят автора. Това за мен е нещо много болезнено. При обучението по български език, бих казала, че има неща, които не са в ред. Но по отношение на литературата тревогата ми е по-голямата. Ако само програмата се променя - честно казано, аз съм се справяла с какви ли не програми. Винаги мога да запълня пропуските на една програма. Аз съм преподавала Яворов без Яворов, така да се каже - имало го е в програмата, но е бил с "Градушка" и, да речем, "На нивата". Имало е години, в които символистите са били забранена зона. Освен Димчо Дебелянов няма други имена. Естествено, аз не съм подминавала тази забранена зона. Така че учителят може да се справи с една непълна програма - ако иска, винаги ще намери начин. Лошото е друго - когато един автор е в програмата, но е окастрен, а ти нямаш достатъчно часове да заместиш всички пропуски.

- В момента така е с Алеко...

- Точно него намериха да окастрят. Както и Пенчо Славейков. Няма как да разбереш Пенчо Славейков с толкова малко произведения. Освен това сега в програмите се въвежда някакъв тематичен подход, който изважда автора и произведението от контекста на епохата. Абсолютно не го приемам. Не смятам, че трябва да извадиш автора от културния процес, част от който е бил той, и да включиш автори от различни епохи и школи на едно място, само защото темата ги обединява. Всеки творец е син на едно определено време. Син и на вечното време, разбира се, но и на едно определено гнездо. Трябва да го свържеш с неговото време, с неговата лична съдба. Има толкова неща, които обясняват един творец.

От учителите в момента се иска да нагаждат материала към... ако кажа учениците, ще обидя учениците, да го нагаждат към тази слабост на човешката природа, която казва "Ако нещо е по-лесно, защо да не се възползвам". Това е матурата в момента. Колко от учениците ще потърсят по-трудния път към знанието, след като си им дал по-лесния? Аз съм виждала тетрадки за подготовка по литература, в които се схематизират всички познания за автора, за да могат учениците да отговорят на въпросите на изпита. Това нагаждане може да се случи, само ако изпитът е тест, както в сегашния си вид. Но то не може да се случи, когато имаш да напишеш есе върху автора и цялостното му творчество. В момента е скъсана връзката между литературата и умението на учениците да пишат цялостен текст. За какво учим литературата всъщност? Само за да се запомнят имената на авторите и героите им? Стига сме облекчавали учениците. Защо да ги облекчаваме - те са абсолютно нормални и умни деца, доказват го навсякъде.

Коментари

Сортирай по: Новите първо

Препоръчани новини

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички