Иво Милев: Людмила винаги е имала врагове – и някога, и сега

Нужна ни е крачка напред към миналото, казва авторът на книгата за първата дама на соца

Иво Милев:  Людмила винаги е имала врагове – и някога, и сега | StandartNews.com

“Животът и смъртта на Людмила Живкова. Биография”  от Иво Милев /„Сенс“/ e книгата, която наблюдателят на тематичния пазар Светлозар Желев нарича “едно от най-важните събития в литературата и историята ни за последните години”.  Авторът е роден през 1971-ва,  завършил е езиковата гимназия в Ловеч и право в Софийския университет “Свети Климент Охридски”. Дългогодишен юрисконсулт на продуцентските компании СИА, „Камера“, „Еф хикс камера“, „Чучков брадърс“. До 2010-та е изпълнителен директор на СИА, „произвела“ “Мисия Лондон”, “Стъклен дом”, “Под прикритие".  Милев е сценарист и изпълнителен продуцент на “Отплата” за Нова ТВ. Автор е на документалния роман “КБ”, на  биографичните монографии “Николай Ников. 1924-1989. Един парижанин в София”, “Тодор Цонев. Художникът в сянка” и други.  Ето какво споделя Иво Милев пред „Стандарт“.

- Господин Милев, в момента вие ли сте човекът, който знае най-много за Людмила Живкова в държавата – извън семейството и близките й приятели?

- Трудът, който съм положил в издирване, обработка, премисляне и излагане на документалния материал за книгата, ми позволява с чисто сърце да кажа - да. Или поне: може би.

- Какво каза Любомир Левчев, когато разбра, че ще пишете книга за Мила, както той я нарича винаги?

- Изследователското ми намерение и концепция при започване на същинската работа по книгата, което се случи преди повече от 3 години /работя по темата „Людмила Живкова“ още от 2009/,  беше да не търся, да не се възползвам и да не се доверявам на преки лични наблюдения на хора от най-близкото й обкръжение.  Левчев е писал и говорил много за Людмила  - и ако има да казва още нещо,   ще го направи без мое посредничество. В документите, в кореспонденцията, в стенографските записи от срещите и разговорите, в нейните лични писания търсех - и мисля, че намерих - автентичните глас, поза, жест, държание на Людмила.

- Успяхте ли да говорите със Светлин Русев - преди неочакваната смърт на академика през лятото?

- Познавах се добре със Светлин. Искрено съжалявам, че вече не може да бъде читател на тази книга, а искаше да бъде един от първите. Обсъждали сме много подробности, на пръв поглед незначителни и маловажни факти. Той е изключително важна фигура за разбиране на “епохата Людмила Живкова.”  Тя избира за свои най-близки сътрудници трима души: Любомир Левчев - литератор, Светлин Русев - художник и Александър Фол - историк.  Обкръжението й олицетворява сферата на обществен живот, която тя иска да обхване. Всъщност сега се сещам, че мога задочно да задам въпрос на Левчев: Каква по-точно е тази  Академия,  тази “невидима комуна”, която той споменава в лично писмо до Людмила, цитирано от секретарката й. Става ли дума наистина за нещо неформално, за близък приятелски кръг на съмишленици (и какви именно), нещо подобно на Платоновата академия в Атина или тази на Медичите?  Става ли въпрос за окултен кръг и какъв е бил общият предмет на интереси, сплотил тази Академия? Въобще състояла ли се е тя?

- Какви са преките доказателства за това, че от Москва са блокирали Людмила в нейната мисия:  чрез културата и историята да приобщи България към света и да я отвори към Запада?

- Доказателствата изобилстват - както свидетелски, така и документални, фактически. Острата реакция на Москва започва да личи категорично към края на 1980-та. Тогава Източният социалистически блок навлиза в решителна критична фаза. През същата година е създаден профсъюзът Солидарност – в Полша винаги е съществувала силна опозиционна вълна в значителна степен базирана на католицизма, който по онези земи никога не губи  значението си. Да не забравяме, че полякът Карел Войтила вече е станал папа Йоан Павел II, така злополучно свързан с България. Чехия и Унгария също са непокорни. Румъния и Югославия отдавна поддържат собствена политика - не винаги в обсега на диктат от Москва. Брежневото време на конференцията от Хелзинки, на “мирното съвместно съществуване” вече е в историята… Брежнев е жив труп, а реален господар в СССР е шефът на КГБ Юрий Андропов - да припомним, че той е инициаторът за потъпкването на Унгарските събития през 1956-та и на Пражката пролет. Че той е човекът, поставил си за житейска задача да изкорени дисидентството в рамките на системата. В края на 1979-та съветските войски са нахлули в Афганистан, а САЩ и Запада са обявили официално, че на тази “империя на злото” (макар Рейгън да формулира фразата няколко години по-късно) трябва да се сложи край.  А в България има нов съветски посланик, който не крие неодобрението си към Людмила и към няколко нейни изяви, които скандализират СССР на международни форуми в САЩ и Югославия. Но най-дразнещото Москва като че ли е твърдото решение на Людмила през 1981-ва да започне мащабното честване на 1300 години от създаването на българската държава - в страната и в чужбина.  А това Москва категорично не одобрява. Тя има подобен скорошен лош опит с Полша  и не желае да допуска повече националистически прецеденти в Блока. В началото на 1981-ва Людмила прави последен отчаян опит да промени отношението на Москва към българската инициатива.  Опитът е неуспешен. Срещата е описана подробно и вълнуващо от Недялко Йорданов, който присъства в Кремъл, поканен лично от Людмила Живкова. Тогава той се възхищава от тази “нито толкова привлекателна”, “нито толкова умна жена”, фанатично предана обаче на една идея - “националното ни достойнство”. Малко по-късно  Людмила е заменена на поста си председател на организационния комитет за честване на 1300 години от основаването на българската държава от баща си. Това е сериозен удар върху самочувствието й. Натискът идва от Москва. За пръв път й се отказват публични изяви и то на важни международни форуми като срещата на парламента на народите за мир, организиран в София по нейна инициатива. Всичко това води до развръзката…

- Кои, според вас, са били най-големите врагове на Людмила и нейните идеи?

- Врагове тя има много - и тогава, и сега. Една толкова ярка, свръхамбициозна и безкомпромисна личност, отявлено заявен реформатор в системата на застоя и статуквото, което се крепи на максимата “Да не клатим лодката”, задължително има врагове. Дали са точно врагове или неодобряващи внезапния възход на Людмила Живкова,  променящ или заплашващ  с промени политическите констелации по върховете, те са от най-близкото обкръжение на баща й: Милко Балев, академик Тодор Павлов, Цола Драгойчева, Борис Велчев… Във врагове  или предатели - скрити, подмолни - се превръщат нейни доскорошни приятели и съмишленици. Което е още по-тъжното.

- Защо нацията ни все още остава далеч от теориите и практиките на Петър Дънов - духовен учител на Людмила, пред който се прекланят световни интелектуалци?

- Самият Дънов казва,  че  е  “изпратен” да работи сред българския народ като сред неразорана нива, която има нужда от него. Учението му отхвърля егоцентризма и субективността. Съвременната епоха и нейната публичност толерират точно обратното - всеки е непрекословен бог сам за себе си.  Съвременният идеал за човек, проповядван от медии, реклама, филми, телевизия е коренно противоположен на вглъбената внимателна индивидуалност, фиксирана върху личното си самоусъвършенстване в творчество (схващано много широко),  каквато е при Дънов или Людмила. И според двамата окончателната, решаваща битка тепърва предстои.  Тогава ще се отсее плявата от зърното.

- Ще превърнете ли книгата си в кино?

- Идеята за книгата се роди преди 10 години като подготовка за филм. Сега не знам дали ще има филм по нея. Изненадан съм повече от това как досега никой все още не е използвал живота на тази жена за създаване на пиеса или сценарий.  Тя събира като във фокус драмата на епохата. Първо е стагниращото общество, в което държавата се отнася към своите поданици като към невръстни деца - поднася им информация, която смята за необходима, ограничава движението им, забранява нерегламентирани събирания - въобще проявява отношение на баща или строга майка към непълнолетно отроче,  което всеки момент може да стори пакост. Българското общество много трудно е полуизлязло от състоянието на непълнолетие, когато идва окупацията от комунистическия СССР. И в същото време това младо общество няма достатъчно сили, средства и опори да се противопостави и справи с този нечовешки натиск, какъвто е налагането на социализма в България през първите десетина решителни години. При Тодор Живков - и особено по времето на Людмила - вече се спазва политически коректното, но неговите граници постепенно се разширяват и дори рискуват да се взривят. Ключова роля за това има Людмила Живкова.

- Всъщност какво ви мотивира за творбата ви?

- Твърдото ми убеждение, че се озовахме  пред прага на нихилизма и отрицанието. И сме длъжни да направим следващата крачка напред … към нашето минало.  Дълго време озлобено малцинство всячески се опитваше да заличава и обезценява смисъла на живота на хиляди и милиони - честни и безчестни, подли и смели или просто обикновени българи, живели по времето на социализма. Още повече, че тази малцинствена група нито е от най-добрите, нито от най-честните, нито от най-инакомислещите от онова опасно и трудно време. Тези хора вече години наред проповядват damnatio memoriae (лат. проклятие на паметта). Така не се гради нито общество, нито история. Не може винаги - през 40-50 години - да започваме  от нулата. Самата Людмила Живкова е виждала  мисията си във възстановяването на прекъснатите нишки в българската история с времето от 30-те и 40-те години на XX век.  Тя иска да върже прекъснатите от нахлуването на комунизма връзки в съдбата на нацията.  Немислимо е 70-те и 80-те в България да бъдат разбрани без времето на 30-те и 40-те години на предишното столетие.  За културата и обществото трябват традиция и приемственост - без резки скокове и разрушителни действия.  Така, наред с образа на Людмила се опитах да пресъздам образ на епохата от актуална гледна точка на човек с шанса да прекара младостта си в две коренно различни епохи. Така се получи истинска “документална сага”, както нарече книгата нейният редактор Силвия Недкова.

- Завършил сте прочутата езикова гимназия в Ловеч, описана от Владо Даверов във „Вчера“ – какви бяха онези години за вас?

- Гимназията в Ловеч беше прекрасно място, където човек можеше да получи добро образование. Дължа й много. Имам дете и съм отвратен от нивото и принципите на съвременното българско образование - следствие на много бъркане с нечисти и груби ръце в една деликатна област. Стигна се до травми, от които дълго ще страдаме. А може би те ще са неизличими.

- Защо се разпадна кинаджийската компания, която засне „Стъклен дом“ и „Под прикритие“?

- Не знам подробности, оставих компанията в годините на най-големия й разцвет. Беше мое лично решение – тогава бях твърде изморен. Каквото и да се е случило, със сигурност твърдя, че Митовски и Димитър Гочев винаги са били и остават талантливи и почтени хора. 

- На къде върви България, според вас?

- Има свръхжелаещи да отговорят, така че няма нужда и аз да се намесвам в този дебат. Надявам се, че България върви към по-добро. И наистина не съм черноглед, за да добавя: Но не ми се вярва.

Албена АТАНАСОВА

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай