Докато учех в Художествената академия, не съм и мислила да ставам актриса, казва Таня Масалитинова в едно от последните си интервюта
Че Таня Масалитинова е един от родоначалниците на съвременната българска театрална школа е известно. Че е играла 43 години в Народния театър също мнозина знаят. Че е одухотворявала сцените на "Сълза и смях", "199" и още десетки в провинцията - също. Че има незабравими участия в киното, помнят не само киноманите. Че е удостоена с "Аскеер 2005" за цялостен принос, със сигурност е най-скромното признание, което актрисата заслужаваше приживе.
Но ако искате да научите неща, съкровени за личността на Масалитинова, вижте как самата тя си спомня началото на дългия път - в уникална изповед, една от последните на великата актриса. Повелителката на сцената. Таня си отиде на 31 май.
- Госпожо Масалитинова, ако се върнем далече назад, от сцената ли ще започнат съдбовните спирки във вашия път?
- Ще трябва да започнем от 1921 г. в Прага, където се появявам на белия свят. Баща ми (Николай Масалитинов - бел.авт.) беше голям актьор и режисьор, майка ми беше също много добра актриса. Наскоро излезе много интересна книга в Русия "Руската театрална емиграция" - на баща ми е посветен половината текст. Цяла една школа тръгва по света. Татко открива театрално училище в Берлин, в което идват доста българи. През 1925 г. той получава покана от нашето министерство на просветата да възроди българския народен театър. Първия път е отказал, после се е съгласил и така ние се преселваме в България.
- Останал ли е в съзнанието ви някакъв фотообраз от онази Прага?
- През Прага и Берлин съм преминала в детска количка. Даже и повечето снимки съм загубила. Тук съм израснала, тук съм учила, тук е целият ми живот...
- Имахте ли фамилни контакти със знаменитата, описвана от Булгаков "бяла емиграция"?
- В България имаше много белоемигранти. Между другото моят съпруг също е от такова семейство - повече украинци. И мама е половин украинка, половин полякиня. Аз съм коренячка софиянка. И когато така се завъртя колелото на съдбата, че попаднах в Лондон и се омъжих там през 70-те години, не можах да издържа, въпреки че имах хубав брак.
Съпругът ми беше съученик
Има английска и руска кръв, а майка му беше французойка. Но ми липсваше преди всичко домът, България, там беше хубаво, но чуждо.
- Известно е, че вие сте с доста сериозни заложби на художник. Там някъде, в онези девически години, попадате в Академията - при Илия Петров...
- Вижте, да бъда актриса и през акъла не ми минаваше.
- Въпреки театралната фамилия?
- Обичах да ходя на театър, но предпочитах операта. Даже малко ме беше яд на театъра, защото отнемаше родителите ми. Отгледа ме моята баба, чудесна жена беше. Като завърших лицея, даже мечтаех за философия, но майка ми каза: "Много добре рисуваш и ще кандидатстваш в Художествената академия". И ме прати на курсове. Станах състудентка с известния по-късно като карикатурист Теню Пиндарев. Аз също обичах много карикатурата и всичките ми тетрадки бяха изрисувани с шаржове на нашите преподаватели.
- Да правиш изкуство в толкова сложни години...
- Войната беше в разгара си, беше 1943-та. Между другото успях да завърша и курсове за медицински сестри, и за детски учителки, въобще бях голямо шило. Един ден баща ми вика: "Искаш ли да посещаваш като слушателка "опреснителни курсове за провинциални артисти?". Отидох и изведнъж се запалих. Там бяха едни хубави момичета - Ана Феликсова беше в разцвета си, Пенка Мандаджиева, на Венчето майка й. И когато свършиха курсовете, реших да подготвя материал за театралната школа - и аз барабар Петко с мъжете.
Провалих се страшно
Избрах един от най-сложните монолози от световната драматургия - монолога на Жулиета с отровата. Схванах се цялата, гласът ми изби в дискант, взех да кукуригам и завърших при задружен смях в салона. Баща ми се беше навел почервенял, вика: "Махай се от сцената, махай се от сцената!" Не, аз ще си кажа и баснята! Представете си този провал! Но колкото и да е странно, мен неуспехите не ме разстройват, а ме амбицират и реших: ще стана актриса. И без знанието на баща ми и майка ми взех си документите от Академията, а бях завършила вече трета година, и си ги подадох в театралната школа. Вкъщи скандал! После мама ми помогна малко. Баща ми въобще не желаеше да разговаря.
- Що за училище беше тази театрална школа, с която заменихте скъпоценната Художествена академия?
- Тя беше държавна, имаше много хубава сграда, където сега е Сатиричният театър, но беше разрушена от бомбите. Беше 1943 година. Чудесни преподаватели имахме: баща ми, Д. Б. Митов, проф. Андрейчин ни учеше на правилен и чист български език, проф. Роснер ни преподаваше дикция, Герде Глоке - на танц, пластика и сценично движение, Кръстю Мирски, много млад тогава. Беше много интересно обучението, двегодишно, но много наситено. Ние бяхме втори курс. В първи бяха Маргарита Дупаринова, Рачко Ябанджиев, Андрей Чапразов, след нас дойдоха Апостол Карамитев, Славка Славова, Стоянка Мутафова... Едва не загинахме от бомбардировките - в нашата кооперация на ъгъла на "Гурко" и "Иван Шишман" имаше директно попадение на 10 януари 1944-а. Най-жестоките разрушения...
- Бомбардировките преобръщат много човешки съдби, при вас така ли беше?
- Направо съдбовен поврат. Най-напред се промених,
напомпах се с много воля
Нашето военно поколение затова сме такива държеливи. Първо бях в Герман, после Народния театър го евакуираха в Пирдоп. И мен заедно с родителите ми.
- Тази евакуация на Народния предполагаше ли някакви изяви?
- Не стигаха артисти и аз партнирах в някои откъси - като на Рачко Ябанджиев в "Две се млади залибили" от Влайков. Но най-интересното е, че мен хем ме държаха много строго моите родители, хем успявах да се измъкна вечер по чорапи при другия курс и там много хубаво си прекарвах. Там се научих да пуша.
- А съдбовният поврат?
- Изведнъж се чу, че Народният театър ще пътува през лятото в новите земи. Мечтаех да отида на остров Тасос, но разбира се, не бях актриса. Пътуваха три пиеси: "Тартюф" с Кръстю Сарафов и Константин Кисимов в главните роли, "Когато вятърът си играе" - една чудесна италианска комедия с Кисимов, "Боряна" на Йовков. Как да се вмъкна и аз в това турне? И отидох при директора, Владимир Полянов. Той живееше в къщичка с асма. И един следобед, когато татко и мама легнаха да почиват, звъннах на вратата. Той много се учуди, заповядайте казва, г-це Масалитинова. И аз започвах директно: Ако вие не ме вземете в това турне, ще се самоубия!. Той се опули, горкият. Чакайте, викам, аз още не съм свършила - ако кажете на баща ми, че съм идвала при вас по този повод, пак ще се самоубия. Той вика: моля ви, спрете с тези самоубийства, не ме плашете. Тогава му обясних - не може ли поне като миманс да бъда там, таблички да изнасям, врати да отварям, ролички без думи, където обикновено взимаха от местните театри. Добре, казва, но знаете ли, че ще получават само по 80 стотинки. Викам: няма значение, аз ще се оправя, вие мен не ме мислете! Само ме вземете. И действително тръгнахме.
- Къде, направо за мечтания Тасос?
- Първата ни спирка беше в Хасково, където вече бяха продадени билетите за трите представления "Тартюф", аз играех там някакво слугинче. И изведнъж, три дни преди началото, пристига телеграма от госпожа Петя Буюклиева, която беше с мъжа си някъде по Дунава, че не може да дойде. А играеше Елмира, главната роля. Паника в трупата - това не са сегашните дни, когато можеш да изпратиш кола да я вземе. И тогава ни повика Полянов с госпожа Стубленска, която играеше Мариана, и каза: Вие, госпожо Стубленска, ще научите Елвира, а ти, Таня, ще научиш Мариана - за три дни. А това е стих все пак - Молиер. Не беше голяма роля, но все пак...
- Само не казвайте, че "Тартюф" не сте го готвили, макар и тайно, с някаква презумция...
- Гледала го бях много пъти, но нищо повече. Това ми беше първото излизане на цената и представяте ли си - с Кръстю Сарафов, с Кисимов, с Магда Колчакова. Имаше гуляй след това. И аз написах на татко и мама писмо как е минало, какво е станало, а те всички върху плика - бай Кръстьо, Кисимов, Магда - написаха много хубави отзиви за мен. Таня ще стане актриса! Бъдете спокойни! И това беше такъв шанс, невероятно...
- Е, този документ е повече от театрална диплома. Оттук до Народния сякаш крачката е само една...
- Завърших школата през 1945 г., но преди това, като студентка, се бях омъжила. Намериха ни един апартамент на "Екзарх Йосиф".
Държах изпит бременна - за Народния
И влязох. Тогава се яви и Маргарита Дупаринова, голяма група бяхме. Първо родих и тогава получих първата си роля, беше много успешна, при Кръстьо Мирски - на 14-годишната Людка във "Вася Железнова". Тогава Буюклиева играеше Васа. Но така или иначе тази роля мен ме лансира. А татко ми повярва, когато изиграх в Чеховата "Три сестри" Ирина - това ми беше една от най-добрите роли в негова постановка.
- Ролите съответстваха ли на очакванията?
- По това време имах конфликт с Кръстьо Мирски и почти не видях роля. И тогава със Славка Славова се явихме на конкурс за рецитали, спечелихме втора награда и почнахме да обикаляме България. А ролите зависят от режисьорите. Филип Филипов беше добър режисьор, но доста сложен и недобър характер, все беше някъде по ЦК и по етажите на властта... Излиза разпределение на една пиеса, лозунгаджийска, ураджийска - по случай 7 ноември. И трябваше точно на датата да излезе. Отивам в театъра и виждам разпределението. Най-накрая: Мухина, секретарка - Таня Масалитинова. Не дай, Боже, да изиграеш епизодична роля - тръгва ти така и не можеш да се отървеш. Е, прочетох пиесата, не ми хареса. Главните роли играеха Иванка Димитрова и Маргарита Дупаринова. Обаче какво нещо: този автор беше написал великолепно буржоазните образи, нямате си представа какви хубави роли бяха. И аз се влюбих в една от тях. Отивам при Филип - тогава позволяваха да се подаде заявление за дубльорство, имаше си правилник: правиш репетиции, гледа те художествен съвет и решава дали да те пуска или не.
- И тази ситуация ли се оказа съдбовна?
- Да, съдбовна. Което е много странно, между другото - Филип ми разреши това партньорство. Каза: Прави каквото искаш, но тази роля не е за теб, млада си за нея. А бързаха много с пиесата, залагаха на нея. Та седя си аз там, чакам си реда, за да си кажа двете реплики, и изведнъж съобщават, че Буюклиева няма да дойде - била болна от грип и дубльорката ще чете нейния текст. Аз бях почти готова, защото такива дами като героинята познавах от антуража на мама, белогвардейки. Започвам да чета и изведнъж хората от съвета взеха да реагират, да се смеят, те не очакваха такава интерпретация от мен. Накрая Филип каза: "От утре ще се редувате с Буюклиева, освобождавам те от Мухина". Но накрая знаете ли какво стана? Той ни размени! А тя - народна актриса! Скандал. Баща ми беше много принципен в това отношение. Как може да смениш Буюклиева с Таня, тя, Таня ще излезе, когато й дойде времето. Лошото е, че самата Буюклиева до края на живота си не ми прости и не ме поздравяваше...
- Във великолепно световно послание за театъра Аугусто Боал казва така: "Употребата на пространството, езикът на тялото, изборът на думите и модулацията на гласа, сблъсъкът на идеи и страсти, всичко, което изобразяваме на сцената, го правим и в живота. Ние сме изтъкани от театър." Тоест театърът е някаква генетична същност на човека? Но театърът е все пак подмяна, театърът е роля...
- Ние не играехме ли роли в живота? И още как се налага да играеш роли, особено в политиката. Който не е живял в сталинската епоха, нищо не знае.
Продължението на мисълта на Таня Масалитинова идва от самия Боал: "Всичко това се разигра като лош театър, злокобна интрига, в която някой печелеше много, но много губеха всичко."
Текстът е от записания архив на Екип "Инфохолици": Емил ЯНЕВ, Кин СТОЯНОВ
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
