Коньовичари с късмет? Няма такова нещо. Щастливците не се раждат в "Коньовица". Има и изключения. Цял живот съм имал шанс, твърди един от тях. И никога не говори за талант. Интелигентен, сладкодумен, почтен. Днес Сули Сеферов има рожден ден. Юбиляр. 70 години. На попрището жизнено в средата. Остават поне още толкова. Едно десетилетие не е говорил пред медиите и не е правил самостоятелна изложба в България. Странно поведение за един толкова отворен и сърдечен човек. В първия момент отказа и на нас. Категорично. След една нощ размисъл обаче реши. Ще говори. Защо ли?
- Г-н Сеферов, честито. Фактите показват, че днес навършвате 70 години, а 64 от тях рисувате. Известно е, че артистът не се пенсионира, а не се ли уморява?
- Аз не мога да си представя живота си без ателието, без работата си, без рисуването. За мен то не е професия, то е съдба! А умората от творческата работа е приятна умора. Най-приятната умора.
- Защо решихте да се скриете. Упорито отбягвате медийната публичност?
- Да, ще ви кажа. Десет години не съм се появявал в медиите и не съм откривал моя самостоятелна изложба у нас в България. Последната ми изложба беше в галерия "Крида Арт", точно преди десет години. За тази изложба съм се готвил близо две години. Имаше заглавие - "Молитви и прозрения". Аз си харесвах тази изложба, въпреки че обикновено съм много критичен към себе си. Видях космическа бездна, която разделя света в моите картини - свят на ДОБРОТА, ВЪЗВИШЕНОСТ, СЪСТРАДАНИЕ, НЕЖНОСТ! Всичко, което навън от изложбения салон го няма. Навън - хора с възможности, но без сетива за красивото. Омраза и простотия. Дотогава си мислех, че съприкосновението с духовното в изкуството трябва да очовечи хората. И това е морално задължение на твореца. Но бързо разбрах, че това е една голяма ИЛЮЗИЯ. Голяма част от хората навън имаха друга работа. Тогава разграбването и обрулването на държавата беше в пълен ход. Видях как хората са загубили чувството си за грях. Почувствах се глупав, наивен и много САМОТЕН. Казах си: Аз съм бяла врана.
Дори почувствах някаква вина! И се сетих за думите на великия руски писател Ф. Достоевски: "Всички носят вина, за всичко! ". Спасителният пояс за мен беше семейството ми, работата и истинските ми приятели. Като казвам това, да не си помислите, че съм се отчаял. Не. Освен това съм коньовичар! А при нас такива няма! Знаете ли девиза на коньовичара?: "Гладен лягам, курназ ставам". Но прозрях, че е наивно и глупаво да бъда откровен, честен и добронамерен между болезнено амбициозни, вманиачени, завистливи, отмъстителни и лоши хора. Затова реших, че този свят не е мой. Оттеглих се от всякакви медийни и обществени изяви. Ето, десет години не съм откривал изложба. И сега няма да има ретроспективна изложба по повод седемдесетгодишния ми юбилей. Реших да не бъда участник, а зрител. Безмълвен свидетел по неволя на това, как ограбвачите на България - арогантни и алчни, продължават грабежите. Оставиха хората да живеят в свят без морал, без добродетели, без справедливост. Сигурен съм, че освен злото, което сториха на голяма част от хората, като повредиха морала и манталитета им, сега искат и се надяват народът да привикне да живее така - беден, онеправдан и неграмотен. Защото управниците искат такъв народ. Защото такъв народ лесно се манипулира и управлява! И това продължава със страшна сила вече почти двадесет и пет години!!! Четвърт век!!! И няма надежда... Дори става много по-лошо! Първата жертва на политиката беше ИСТИНАТА. Тя бе победена от ЛЪЖАТА! Политиците смачкаха ИСТИНАТА. Разединиха нацията. Езикът им стана отвратителен, гаменски, уличен, просташки -невъзпитан език. Това е език на ОМРАЗАТА.
Не понасям лъжата, лицемерието и арогантността - основните оръжия на политиците. Не искам да ме правят на глупак и ахмак! В България за съжаление тези, които се наричат политици и даже класа, не правят политика. Не са политици. Те са играчи в казино!
Няма вероятност да се насоча към друг стил. Продължавам да рисувам вече толкова години моята "Аркадия". Тази тема е безкрайна. Това не означава, че съм праволинеен, а последователен и верен на стила си. Той е моя находка.
- Кое е най-невероятното място, където знаеш, че има твоя картина?
- Не знам. Мои картини има на много места по света и у нас. В Европа, Африка, Австралия, Латинска Америка, САЩ...
- Възможно ли бе да се разминете с рисуването?
- Това е най-страшното нещо, което може да ми се случи. Не се страхувам от това, че ще умра. Това е най-естественото нещо. Не се страхувам и от смъртта. Аз гледам философски на това.
Но истински се страхувам от това да не мога да рисувам!
- На какво ви учеше проф. Илия Петров. Какво си запомнил от него?
- Благодарен съм на съдбата, че бях ученик на проф. Илия Петров. Научи ни на най-важното. Да уважаваме занаята. Той ни внушаваше, че преди да се впуснем да ставаме художници, трябва да овладеем занаята! Все повече осъзнавам колко е било полезно това. Да ви кажа и това - Илия Петров е незаслужено забравен за сметка на други. Също така незаслужено е забравен и друг голям български художник - Ненко Балкански.
- Вече сте на 70, няма ли да пораснете, да излезете от детството и митичните си приказки, или там се чувствате достатъчно добре?
- Не, мисля, че няма да се разделя с митовете, легендите и преданията! Няма да се разделя и с моята "Аркадия"- митологичната страна, където са живели щастливите хора!
- Политиците все ни натискат да ставаме европейци, а вие държите да си останете балканец. Дори се гордеете с това. Защо?
- Не само политиците, а и аз може би много преди тях винаги съм искал да бъда и съм се чувствал европеец. Аз съм откривал мои изложби в почти всички европейски страни. В повечето по няколко пъти. А защо се гордея, че съм балканец? Няма как да не е така. Ето защо аз съм трето даже четвърто поколение КОРЕНЯК софиянец (този факт обаче не ми е донесъл нищо добро даже точно обратното). Но за това друг път. Поради тази причина аз нямам роден край като всички други. Много добре зная, а и по предания на мои дядовци, баби и някои прапра... В нашия род по майчина и бащина линия има от всички балкански националности, които обитават Балканите. От Босна та до Беломорска Тракия. Това е положението. От пет породи да се чудиш на кой да отдадеш почит! Затова реших, че съм балканец и наистина се гордея с това!
- Как французите се мотивираха, когато ви направиха кавалер на Ордена за изкуство и литература.
- В писмото, което получих от Жак Ланг -министър на културата на Франция, пишеше така: "...това високо държавно отличие "Кавалер на Ордена за изкуство и литература на република Франция" Ви се присъжда за високи постижения в областта на изкуството и културата в ЕВРОПА и СВЕТА"! - 1992 г. За този орден бяха номинирани от българска страна повече от десет български писатели, художници, интелектуалци. Между тях - Блага Димитрова (тогава беше вицепрезидент на България), Радой Ралин, Светлин Русев, Йордан Радичков, Валентин Старчев... И моя милост!!! Моята номинация беше за мен толкова неочаквана. Още по-неочаквано беше това, че държавата Франция присъжда на мен това наистина високо световно отличие. Никога не съм го казвал, но оттогава започнаха едни тарикатски и иронични подхвърляния, усещах постоянно някаква сянка над мен! Казвам ви това, защото ме питате! Не искам да мисля за това и наистина не ми пука. И ето, пак стигнахме до Злобата, Завистта и Омразата. Забелязвате ли, че и в трите думи има буквата "З" (нямам нищо против тази буква), просто отбелязвам.
Знам, че омразата, алчността и лакомията процъфтяват, когато добрите хора бездействат. Но знам, че самоканонизирали се за светци - нечестиви сребролюбци, "интелектуалци", не спират да ни поучават с престорена смиреност на морал!!! Аз искам само едно - да изживея живота си като човек с чиста съвест! Така както са живели моите родители и както са ме възпитали. Това май съм го казвал и друг път, но нищо. Това говори, че съм последователен!
- Казвате че, "най-могъщият земен властелин не е в състояние да управлява моето момче, яхнало петел". Откъде идва силата на вашите персонажи. А вие умеете ли да го управлявате?
- Квартал "Коньовица" беше роден квартал не само на мен, а и на родителите ми и многобройните ми лели по майчина и бащина линия. Там живееха бедни, но честни хора. Този квартал се простираше по дължината на булевард "Княгиня Клементина", сега бул. "Стамболийски", по периферията му от ляво и дясно. Беше работнически квартал. Започваше някъде след ул. "Опълченска" и стигаше чак след бул. "Окръжен", по-късно преименуван на "Баба Парашкева", сега "Европа". Едноетажни къщурки със зелено боядисани тараби - дървени огради. Пред портите на всяка къща имаше дървени пейки, на които седяха жените, които или си говореха, клюкарстваха, или плетяха. И разбира се, ни се караха. Защото ние играехме на тези улици, които тогава не бяха павирани и по тях освен нас децата се разхождаха кокошки, петли и дори прасета. Много ме впечатляваха петлите. Особено един. Много голям, приказно шарен. И нападаше жените. Само жените!
Това момче, яхнало пъстрия петел в моите картини съм аз. Имахме голямо куче, много добро. Казваше се Облак - черно на цвят. Когато бях малък, се опитвах да го яхна като кон. Много исках да яхна и големия петел. Мислех си, че щом има крила, ще мога да летя с него. Ти като дете не си ли искал да яхнеш петел?
Откровения
Най-интересният човек, когото познавам
Димитър Казаков беше мой състудент, въпреки че е десет години по-голям. Той беше най-интересният човек, когото познавам. Докато учехме, не излизаше от библиотеката и мензата, където работеше, за да се издържа.
- Вземете магнитофони и бележници - викаше, - записвайте всяка моя дума. Утре ще съжалявате.
Не го вземахме на сериозно. Но сега разбирам, че е имал право. Той не пиеше алкохол и ненавиждаше празното висене по кафенетата.
- Реализирайте си всяка минута. Няма почивка за художника. Рисувайте - говорете с патос.
- Ама, Нероне, нямаме платна - оправдавахме се, отпочивайки в созополските кръчми.
- Като нямаш платно, виж какви хубави бели гащи имаш. Ще рисуваш върху тях.
И за да докаже, че е прав, след 15 минути се връщаше, като панталоните му бяха изцяло изрисувани. Ненавиждаше бездействието.
Казаков нямаше отношение към парите. Колкото продаваше, толкова и раздаваше. Веднъж заведох при него един бизнесмен. Нерон подари на шофьора му една картина. Направи го с особена гордост, имаше силно социално чувство. Шофьорът е беден и не може да си купи, значи трябва да му се помогне. Не разбра, че въпросният шофьор всъщност бе син на бизнесмена.
Едни японци, с които отидохме в ателието му в Божурище, поискаха да купят двеста негови картини. Той ги накара да се събуят пред вратата му. Това беше Казаков. Чешит, с чиито картини днес се гордее всяка галерия. В Европа и света.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
