- Господин Кючуков, вашият коментар за резултатите от референдума в Турция?
- Национализмът шества по Европа. Той се оказа и ракетата-носител за победата на Ердоган на референдума. Подпомогнат и от плъзгането на турското общество към ислямизация (макар и умерена), дало допълнителен ресурс в тази посока. Защото, за разлика от Западна Европа, където национализмът се изявява основно като обществени нагласи, в Турция, а и другаде в източната част на континента, става дума за държавна политика. При това, в рамките на процеса на съсредоточаване на все повече власт в свои ръце Ердоган до голяма степен успя да преформатира не само институционалното, но и политическото пространство в страната. Негова първа жертва стана „автентичният" национализъм, олицетворяван от Партията на националистическото действие: Ердоган изсмука една трета от нейните гласове на последните парламентарни избори (защото привържениците й видяха в негово лице много по-пряк път за осъществяване на собствените си идеи), а след това тя се и разцепи в отношението си към референдума. Той се опита да привлече и част от традиционно националистическите кръгове на основната опозиционна формация – Народнорепубликанската партия, включително и чрез опита да си „присвои" нейния основател Ататюрк с парадоксалната заявка, че се явява продължител на неговите светски и демократични идеи. Същевременно спрямо депутати и членове на лявата про-кюрдска Демократична партия на народите се прилага друг подход, основан на нападки, агресия и репресии, целящ да ограничи нейното влияние и да всее страх сред привържениците й.
- Изглежда властите са разочаровани от резултатите, които са почти на кантар. Изненадан ли сте и за какво говори този резултат?
- Всичко си дойде на мястото – съобразно очакванията. Най-изненадващото в кампанията за този референдум бе, че някой въобще бе склонен да допусне изненада - при огромния политически, административен, медиен и пропаганден ресурс на Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието, впрегнат в осигуряване на победата. Победата обаче е далеч от убедителна. Разликата е по-малка от желаната и очаквана от привържениците на Ердоган. Което показва, че в турското общество има дълбочинни процеси, очертаващи достатъчно дългосрочни противоборства.
- Какви процеси да очакваме занапред при такава очевидна поляризация на турското общество? Това няма ли да създаде пречки при прилагането на реформите?
-След референдума прилагането на самите реформи е вече по-скоро техническо упражнение. Сигурност и стабилност за Турция – това бяха основните аргументи на гласувалите с „да" на референдума. Ердоган доказа, че черпи политически ресурс от конфронтацията. Врагът – вътрешен и външен – е задължителен съпътстващ елемент от неговите победи. Обществената консолидация се осъществява на базата на противопоставянето и отграничаването от другия, от различния. Не случайно след като „моделът Ердоган" бе започнал да показва ясни признаци на ерозия преди две години, той заложи на физическата агресия спрямо враговете в страната (кюрди, гюленисти, превратаджии) и вербална такава спрямо критиците си извън нея (Европа, САЩ).
- Анкара, Истанбул и Измир казаха "не" на Ердоган. Ще се преглътнат ли лесно тези резултати о допитването от модерните и образовани турци?
-С „не" на референдума гласуваха по-проевропейските и светски райони в западната и южната част на страната, както и населения с кюрди Югоизток. Против гласуваха и големите градове – като следва да се отбележи Анкара, където по принцип е по-силно консервативното влияние, докато негативният вот в Истанбул беше предизвестен, независимо от личното влияние на Ердоган там. За промените гласува цяла централна Турция (традиционно по-консервативна и по-религиозна) – и преобладаващата част от няколкомилионната турска диаспора в Европа (в Германия, Австрия, Холандия, Белгия, Дания). На този фон е интересно, че се предприемат допълнителни мерки за гаранция срещу евентуалното влияние на армията, която традиционно е била основният пазител на светските традиции в политическия живот на страната – не се допуска кандидатирането за народни представители на фигури, свързани с армията, премахват се военните съдилища – и всичко това, след като през последните години висшето военно ръководство бе на практика обезглавено след двата шумни процеса за национално предателство, а подмяната на офицерския състав с верни на Ердоган (и националистически ориентирани) кадри достигна средните и по-ниските нива.
- Очаквате ли протести и могат ли те да променят нещо? Ще има ли смисъл оспорването на
референдума от опозицията ?
-Освен че не е убедителна, според опозицията победата никак не е и безспорна. Защото има достатъчно сигнали за нарушения, а признаването на бюлетините без печат от изборните секции (в противовес на досегашната практика) за действителни предизвиква допълнителни съмнения. Като освен всичко друго референдумът се проведе в условия на продължаващо извънредно положение, въведено след опита за преврат през август миналата година, при над сто хиляди уволнени и четиридесет хиляди арестувани, включително 11 депутати от ДПН. Въпреки, а може би именно за това, оспорването на резултатите, включително искането за повторно преброяване, едва ли имат някакъв шанс.
- След 16 април стана ли Ердоган султан? Какво ще е различно за Турция след тази дата, кои са най-драматичните промени, които ще настъпят?
- Турция става президентска република. Което само по себе е практика и в държави, считани за еталон за демокрация. Но в турските условия практиката очевидно ще бъде различна. Премиерският пост изчезва, изпълнителната власт отива при президента, който назначава правителство и може да управлява с укази. Като остава и лидер на излъчилата го партия, т.е. запазва и формалните възможности за контрол върху парламентарното мнозинство, респективно – законодателната власт. Възможни са максимум два петгодишни мандата – с една широко отворена малка вратичка: при предсрочни избори по време на втория мандат действащият президент може да се кандидатира отново – на практика за трети път. Има и още екстри: президентът назначава част от ръководителите на съдебната система като същевременно той не подлежи на съдебен контрол или импийчмънт – защото процедурата е крайно усложнена и изсква квалифицирано парламентарно мнозинство, като освен това евентуалното разследване ще се води от назначения почти изцяло от него (80% от състава му) Конституционен съд. Иначе казано, с промените в конституцията турският президент контролира изпълнителната, законодателната и съдебната власт.
- Ще се капсулира ли Турция или обратното- ще стане по-настъпателна? Да очакваме ли възход на неоосманизма?
- Износът на турски национализъм на европейска територия – това се оказа друга важна компонента на политиката на турския президент. Не случайно Турция акцентира върху турските общности в Европа, включително чрез създаването на подкрепяни от Анкара партии. Като борбата не е за територии, а за влияние върху хората и чрез хората, т.е. турската стратегия е много по-модерна и адекватна на глобализиращия се свят, залагаща на мрежови връзки и консолидиране на общностите на база етнос и религия.
- Колко лоша новина е победата на Ердоган за ЕС? Ще ревизира ли наистина турският президент мигрантската сделка с Европа и какъв ще е ефектът от подобно действие?
-За съжаление трябва да се констатира, че за доста дълъг период от време Европа негласно извеждаше като приоритет стабилността на Турция пред демокрацията в Турция. Което пък засили самочувствието и агресивната риторика на турските политици спрямо ЕС. От доста време между Турция и ЕС се води игра на нерви – кой пръв ще признае, респективно ще поеме отговорността за това, че за турско членство в ЕС в близко бъдеще едва ли е реалистично да се говори. Този процес тече от самото начало на преговорите за присъединяване през 2005 г. – като парадоксално той води до раздалечаване, а не до сближаване на страните. Намалява подкрепата на турско членство в ЕС както в Европа, така и в самата Турция. Споразумението за бежанците между ЕС и Турция, безвизовият режим за турски граждани в Европа, търговските споразумения между двете страни – това са все инструменти, които ще бъдат прилагани в тежкия двустранен диалог.
-Каква политика ще води Турция към България, особено след намесата й в изборите ни през март? И коя е правилната политика на София към Анкара?
-Външнополитическата експанзия на Турция естествено не подминава България и зачестилите примери за директна намеса във вътрешните работи на страната ни са обезпокоителни. България има поне три ясно очертани полета, в които да работи за осуетяването на такива аспирации: първо, осигуряване на безусловното спазване на собствените си закони на собствената си територия; второ, недопускане на пряка намеса на турската държава в българското общество и политически живот; трето, стремеж за поддържане на нормални добросъседски отношения на междудържавно ниво. Действията на българските власти по време на предизборната кампания у нас от тази гледна точка бяха достатъчно адекватни и премерени. От друга страна смятам, че не следва да се прехвърлят проблемите от междудържавните отношения между България и Турция в полето на отношенията между българската държава и нейните граждани посредством ограничаването на демократичното право на глас – това би било директна услуга на турската политика, стремяща се да засили влиянието си върху тези български граждани.
- Как ще се позиционира Ердоган в координатната система спрямо Русия и САЩ?
- Турция умело използва стратегическото си значение за сигурността на Европа и играе сложна игра на баланси в много посоки. Възползвайки се от напрежението между Русия и НАТО, тя си осигурява алтернативна писта за геополитическо маневриране чрез сътрудничеството си с Москва. От друга страна, съзнавайки значението си за Вашингтон, Анкара често си позволява показно да пренебрегва американските интереси в региона. Целта на Ердоган е да утвърди Турция като самостоятелен и силен играч, еднакво необходим и на двете страни, което да й развързва ръцете в преследване на собствените й интереси.
- Ще има ли промяна в позицията на Турция относно конфликта в Сирия?
-Едва ли може да се очаква някаква по-сериозна промяна на позицията на Турция спрямо Сирия и отстраняването на Асад. Основната стратегически цел ще оставе недопускането на създаване на кюрдска квази-държава в Северна Сирия чрез обединяване на двата кюрдски анклава там. Както и в по-широк план – противодействие на тенденцията за оформяне на кюрдската съпротива като важен военен съюзник на САЩ на терен, което би повишила чуваемостта на кюрдските политически искания във Вашингтон. Същевременно конфликтът в Сирия дава сериозен геополитически ресурс на Турция като глобален играч, който тя максимално ще експлоатира. Докато там се води война.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
