Доверие се печели, когато си искрен с пациента

Доверие се печели, когато си искрен с пациента | StandartNews.com

Когато върнем към нормалния живот човек, лежал с месеци в кома, професията ни се осмисля, казва д-р Лили Лалева

Д-р Лили Лалева е от София, започва обучението си по медицина през 2004 г. в Медицински университет в столицата. През 2010 г. се дипломира, а една година по-късно започва да специализира неврохирургия в „Аджибадем Сити Клиник Болница Токуда". През 2008 г. печели наградите „Проф. Методи Попов" и „Проф. Асен Златаров", през 2009 г. - „Ротари Клуб" - за принос в развитието на науката в България. Стипендиант е на Европейското Неврохирургично Дружество за 2015 и носител на наргадата "Codman Neuro" за 2016. През 2017 г. добавя поредния приз към колекцията си, печелейки второ място в конкурса „Млад медик 2017", оргазнизиран от в. „Стандарт" и Български лекарски съюз, в категория „Лекари с придобита медицинска специалност". През свободното си време почива активно с капоейра и с бягане.

 

- С какво медицината може да спечели един млад човек?
- Това е специфична професия, с която хората се захващат, когато имат вътрешна подбуда. Медицината е усещане, което не може да се опише с клишета от типа „искам да помагам на хората".
- Защо избрахте специалност неврохирургия?
- От 6-7 месеца съм специалист по неврохирургия. Още първите месеци в университета си избрах тази специалност и не съм си променила мнението през всичките тези, вече 12 г. За мен винаги най-интересен е бил човешкият мозък. Покрай четенето на специализирана литература установих, че разбирането ми за нещата е като на хирург – харесвам практичната част, предпочитам да видя проблема и хирургически да го отстраня.
- Кой е най-сложният случай, с който сте се сблъсквала в практиката си?
- Сложни случаи лекуваме почти всеки ден. Те са твърде много и често са свързани със съдби на млади хора, които по някакъв начин сме променяли, между които има положителни истории, които ме мотивират. Както споменах, ходя на капоейра. Един от хората, с които тренирам, е наш пациент, а в момента спортуваме заедно. Имала съм пациенти, които са лежали с месеци в кома и в момента се радват пълноценно на живота си. Имали сме малки дечица, които са били в тежко животозастрашаващо състояние, а сега майките им ни изпращат снимки как ходят на училище и имат бележници, пълни с шестици. Това са хубавите неща, които осмислят професията.
- Как се стремите да спечелите доверието на пациента?
- Ние живеем в свободен свят и никой не задължава никого. Просто съм честна и откровена както за резултатите, така и за евентуалните усложнения при лечението. Доверието се печели, когато си искрен с пациента. Всеки има право да решава сам какво да се случва с тялото му, със съдбата му. Поощрявам пациентите, които идват при мен, да търсят и друго мнение.
- Достъпът на пациента до прекалено много информация не му ли вреди понякога, тъй като, в желанието да си помогне сам, „саботира" вашата работа?
- Така е. Но аз мисля, че всеки сам си носи кръста. Този начин на мислене много ми помага, когато се ядосам на пациенти, които отказват операция, защото са решили, че могат да се справят чрез някакъв алтернативен метод на лечение, например. Ядосвам се, защото има прекалено много неща в интернет и няма филтър за тях. Но, както казах, всеки сам решава съдбата си.
- По какъв начин пациентът може да бъде убеден, че алтернативният подход не е подходящ за неговия случай?
- Разликата между медицината, която аз практикувам, и останалите варианти, е много проста. Решението, което аз предлагам, е доказано през годините чрез много проучвания, международни изследвания, статистика. Аз не мога да кажа, че съм открила лечението за рак, нито че ще го излекувам за 2-3 дни. Но науката днес е такава, каквато е, заради прогреса й. Иначе работата ни би била много по-лесна и нямаше да имаме 12-часови операции.
- По какъв начин могат да се предпазят хората от заблуди, че някакъв метод може да ги спаси?
- Мога да отговоря много лесно на този въпрос, защото си избрах професия, в която проблемът се вижда. По време на операцията се дисецира и отстранява. За съжаление много се злоупотребява със злокачествените заболявания, защото хората са склонни да дават много само за най-ценното - здравето си. Но съветвам хората, ако нямат доверие в стандартната медицина, да подхождат критично към вариантите, които им се предлагат, защото инвестицията пари не е гаранция за здраве.
- Нежеланието или липсата средства - коя е причината много хора да не търсят навременна медицинска помощ?
- Това е народопсихолгия. Склонни сме да неглижираме здравословния проблем до последно. Не мисля, че липсата на средства е водеща, защото таксата за здравно осигуряване е около 20 лв., докато в Германия е 600 евро на месец. Достъпът до специалисти в България е доста по-лесен в сравнение със страни като Англия, където за среща с неврохирург средно се чака между 6-8 месеца. Имаме пациенти, които идват от Канада, защото на тях им е по-лесно и бързо да дойдат тук, да се оперират и да се върнат изцяло на техни разноски, докато дочакат изобщо преглед при неврохирург. Така че част от нещата в нашата система не са чак толкова лошо организирани, колкото си мислим.
- Колко струва на пациента операция при неврохихург в България и колко в друга държава?
- Най-общо казано, ако Здравната каса на нас ни плаща една сума „х", в която се включва престоят в болница и медициския труд, за същото нещо в Германия в една от водещите клиники по неврохирургия, цената е 20 пъти по-висока. А лечението, които се предлага в България, е на не по-лошо от това в други държави.
- Вече можем да си купим всичко на изплащане. Но „здраве на изплащане" можеш ли да си купиш?
- Ако гледаме на здраве на изплащане като на вариант, че при влизане в болница няма да ни се налага да доплащаме нищо, то тогава можем да гледаме на здраве на изплащане като на допълнително здравно осигуряване. В Щатите, ако искаш да се осигуряваш, го правиш, ако не искаш - не го правиш. Но ако не го правиш, а се случи, че имаш нужда от байпас, например, продаваш къщата си и никой не го интересува, че страдаш. Докато в Европа, дори и в България, с по-малки финансови възможности, но с голямо разбиране, винаги гледаме да помогнем. За нас е недопустимо някой да има заболяване и ние да кажем: „Мен не ме интресува, той не си е плащал, значи няма право на живот, няма право да се лекува". В Япония няма майчинство, в Америка то е един месец - неща, които за нас са непонятни. Ние сме свикнали със здравна система, която с всичките й недостатъци, винаги е там.
- Какви са недостатъците на нашата здравна система?
- Безспорно финансирането е много важна част. Би било много по-добре, ако има допълнително здравно осигуряване. То верятно би било един от механизмите, по които може да се вкарват допълнително средства. В момента има струпване на медицински центрове в София и липса на такива в останалата част на България. По-равномерно разпределение също би било стъпка в правиланата посока.
- В България лекарят уважаван ли е?
- Не винаги. Има хора, които наистина имат правилното отношение, има ги и другите, за съжаление.
- Кои са повече?
- Колегите от Бърза помощ и от неотложните звена най-често се сблъскват с арогантно и агресивно поведение. Но когато човек има проблем, понякога емоциите не му позволяват да реагира правилно на ситуацията. Аз съм се сблъсквала с такова поведение. Но не ми се е случвало, когато подходя с търпение и разбиране, да не мога да разреша проблема. Факт е, че хората подхождат емоционално, когато имат нужда от неврохирург. Това е сериозна случка в живота, но когато от другата страна срещнат търпение и разбиране, нещата бавно и постепенно тръгват в положителна посока.
- Как с търпение и разбиране се излиза от една стресова ситуация с неясен изход?
- Като се поставя на мястото на пациента. Случвало се е наистина да има по-агресивни ситуации, случвало се е да се разделим
вечерта и на сутринта да си кажем: „Здравей, хайде да започнем наново сега". До човек е.
- Случвало ли Ви се е близки на пациент и самият той да държат Вас отговорна за резултат от операция?
- Редовно се случва. След гинеколозите, неврохирурзите сме най-съдени за неща, които хората очакват, но няма как да получат. Но аз съм приела, че ще има такива случаи. Хората не винаги имат реалистични очаквания за здравословното си състояние. Ние не винаги можем да обещаем, че всичко ще е прекрасно.
- Погрешно ли е лекарят да обещава?
- Много често, когато говоря с пациенти, имам първичното желание да ги успокоя. Да им кажа, че всичко ще е наред. Но не си го позволявам. Има неща, които освен Господ, няма кой друг да обещае.
- Недооценен ли е българският лекар? Можем ли да кажем, че вече попада в графата „застрашен от изчезване вид", заради силната миграция?
- Така е. Условията, в които работим, не са идеални, отговорността, която носим, е огромна, а е лошо оценена. Съвсем логично е, когато има леснодостъпни по-добри условия, разумният човек да отиде при тях.
- Кои държави сте посещавала във връзка със специалността си?
- Имала съм стажове в Япония, Италия, Германия, Испания. Начинът ми на разбиране и на мислене до голяма степен е свързан с това, че съм пътувала и съм видяла каква е системата на други места. Голяма част от съучениците ми в гимназията емигрираха, голяма част от випуска ми в университета - също. Но поддържаме връзки и аз имам реална представа какво е здраеопазването почти по целия свят.

- Планирате ли да продължите практиката си България?
- Засега да. Болницата, в която практикувам, е изключително приятно място, което още от съзадаването си е с концепцията да работи с млади хора, със съвременна техника и методи за лечение. Затова избрах да специализирам там, а и продължавам да работя там. Но не смятам да спра да пътувам, защото пътуванията ме поддържат в крак с тенденциите в медицината.
- Ако утре Ви предложат заплата от 5 000 евро и възможност да работите с най-добрата и модерна апаратура, в материална база като 5-звезден хотел, какво решение ще вземете?
- Отказвала съм такива предложения, може би поради младежка наивност, че мога да следвам мечтите си тук. Харесва ми и София като място за живеене, и професията, и болницата, в която работя. Харесва ми достатъчно, за да не се изкушавам от такива предложения. Последното такова получих от европейска държава с технически по-добри условия, с доста добра възможност за развитие, с възнаграждение, да кажем, 7 пъти по-високо от досегашното ми, но с неудобствата, че ще бъда чужденец там.
- Това, което получва тук един млад лекар специалист, достатъчно ли е, за да подържа добър стандарт на живот и да може да си позволи участия в различни международни форуми, за да повиши квалификацията си?
- Трудно е всичко това да се организира финансово. Но инициативи като „Млад медик" са начин, по който един човек успява да подържа ниво, независимо от финансовите затруднения. Самата аз съм печелила не малко такива стипендии, благодарение на които осъществих стажове, участия в конгреси и курсове. Много се радвам, че такива инициативи, които са нещо нормално в други държави, започват да се случват и в България.
- Как ще мотивирате младите, които ще изберат медицината, да останат в България?
- Младежката самонадеяност, че можеш да дадеш по-доброто и да направиш разликата там, където си израстнал, е добър стимул. Безспорно е трудно, но не мисля, че някой, захванал се с медицина, като харктер обича лесните неща. Медицина избират хора, които харесват трудния начин на живот.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай