За света "Заразно зло" е серия от научно- фантастични филми за унищожаването на човечеството с биологично оръжие. За нас, българите, заразно зло, отдавна не е кино. А животът ни всеки ден, в който дяволът в нас ни унищожава по-силно от атомна бомба. За някои това може да звучи доста пресилено, дори истерично. Но всички, които през уикенда са надничали в лаптопа и са изчели дори малка част от коментарите в социалните мрежи за трагичната смърт на детето на министър Ивайло Московски, знаят какво имам предвид.
Чудовищна лавина от омраза, неприкрита злоба,
желание за мъст и линч на бащата
Все едно съдбата вече не го е наказала по най-жестокия начин, който човек може да си представи.
Многобройната армия от хейтъри изобилства от безименни коментари и постове на анонимни хора, сложили на мястото на снимката си хубавици, кучета, дори български знамена.
Общото между тях е, че са еднакво арогантни, брутални и изпълнени с омраза.
Липсва дори пословичното фалшиво българско лицемерие - че благоденствието ни разделя, а само смъртта ни обединява.
Всъщност отдавна трябва да си признаем честно -трагедиите не ни събират, не ни смиряват. Те ни съкрушават, но и ни озлобяват. Наскоро покрай поредица от убийства, някой бе припомнил в едно телевизионно студио, че за мъртвите или добро, или нищо. И веднага бе контраатакуван - в България за тези, които не са измежду живите е важно да се казва или истината, или нищо. Въпросът е
каква е истината в държавата на фалшивите новини
В държавата, в която миналия век се смеехме на криворазбраната цивилизация, а в началото на този - плачем от криворазбраната демокрация. В милата ни татковина, в която политиците проповядват смирение, а показват самодоволство, а медиите се жалват от липса на свобода, но се възползват от свободията. В страната, в която патриотизмът се употребява от избрани патриоти, а реформатори се наричат тези, които ограбиха държавата в прехода. А бившите комунисти - те пък се оказаха най-пламенните защитници на консерватизма.
Досега омразата бе синьо- червена. И партийна, и фенска. Но, все пак,
имаше известен феърплей и някаква невидима спирачка
която всички наричахме човещина. Нещо, което ни спираше, когато виждахме отсреща един съкрушен и разбит в мъката и отчаянието си човек. Дори да е враг, опонент или съперник, но все пак смазан от болката човек.
Сега хейтърството, и отляво, и отдясно, помете граници, разби семейства и ни превърна в ранени зверове. Които може би си мислят че давейки се в злоба ще се излекуват от болката и нещастието на ближния.
Загубили вярата в доброто, нямаме друг път, освен този - да следваме злото. Но така всички съгрешили, май всички излишни вкупом ставаме. Накъде вървим, ще се замислим ли поне в памет на децата ни?
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
