Двама се карат, но никой не печели

Работодатели и синдикати затънаха в безсмислена война

Двама се карат, но никой не печели | StandartNews.com

Едно е да продадеш на човек риба и да го нахраниш. Съвсем друго е да научиш човека на риболов и да му създадеш бизнес. Казал го е Карл Маркс в "Капиталът". Книгата, която дълго време беше настолна за синдикати и работодатели. Но сега само прашасва по лавиците им. Само преди година работодатели и синдикати
рамо до рамо бореха сивата икономика, високите цени и административния рекет. Сега обаче са смъртни врагове. Обиждат се на търтеи и изедници. Конкретният повод е клас прослужено време, който бизнесът иска да махне.

А синдикатите не дават и дума да се издума за орязването на тази добавка към заплатите . Всеки си има свойте аргументи. Бизнесът твърди, че клас прослужено време си е соцотживелица, която дискриминира младите и отдавна е отпаднал за държавните фирми. Синдикатите пък са категорични, че това са заслужени пари на хората с опит и че някой иска да намали и без това оскъдните им доходи. Пределно ясно е общественото мнение по въпроса. От 2,5 млн. българи, които не са безделници, пенсионери, учащи или гастербайтери, относителният дял на работниците е несравнимо по-голям от този на шефовете.

И утре, и догодина, това ще е тема разделна и за едните, и за другите. Въпросът е кой запали фитила и

докъде ще се подпали чергата на икономиката

Сигурно, ако вицепремиерът Валери Симеонов още в началото беше обявил, че като скача срещу клас прослужено време, изказва лично мнение, нямаше да окуражи бизнеса. Сигурно, ако популизмът не властваше у нас, синдикатите нямаше да са толкова желани гости по всички медии. А премиерът нямаше да е поставен за пореден път в цунг цванг, в която каквото и да каже, ще сгреши. Просто няма как и вълкът да е сит, и агнето цяло. От едните зависи ръстът на икономиката и парите от бюджета. Няма как да са изедници хората, които откриват работни места, договарят инвестиции и си плащат данъците. Благодарение на тях не само икономиката, но и държавата работи. Своята роля имат синдикатите, претендиращи да са пазители на социалния мир.

Но в интерес на истината профсъюзите останаха само в държавните предприятия. А и много от техните структури са доста кухи. Вярно е обаче също, че лидерите на КНСБ и "Подкрепа" Пламен Димитров и Димитър Манолов са гърмяни пушки, случиха и на добри ментори. Влязоха в европейските сдружения, натрупаха контакти и участваха в десетки програми. И бързо надушиха новия вятър във света. Ако през 90-те години ключовата дума бе промяна, а в първото десетилетие на новия век – растеж, сега векторът е -оцеляване. И всяко натискане по струната "доходи и бедност"

карат правителствата по света да подскачат като ужилени

България не е изключение, дори напротив. И Манолов, и Димитров от месеци се опитват да се превърнат в говорители по болезнената тема за жизнения стандарт. След политическия крах на социалните искания на Обединените патриоти, сега е време друг да бие камбаната.

1000 лева максимална пенсия, 3000 лева максимален осигурителен доход, 520 лева минимална работна заплата. Звучи добре, дори справедливо, все пак България е на опашката по доходи в ЕС, но въпросът е дали държавата може да си позволи такива харчове. Иначе всичко е сметка без кръчмар.

Бизнесът беше настъпен по мазола точно, когато работодателите започнаха да се изживяват като икономическо гуру на държавата. Това драсна клечката на напрежението. Затова и кабинетът смъмри вчера работодателите за назидателния и агресивен тон.

Но няма как нито големите, нито малките в бизнеса да слушат лекции от синдикатите какъв трябва да е ръстът на икономиката. Поради простата истина, че профсъюзите не създават. А и няма как работническите сдружения в държавния сектор да искат 150 лева годишно увеличение на заплатите в частния. Това е абсурд, заради който в това отношение и Васил Велев, и Кирил Домусчиев са напълно прави да се гневят. Да не забравяме и откъде тръгна този конфликт изначално. През февруари президентът Румен Радев удари с вето закона за концесиите след среща с лидера на "Подкрепа", което беше шамар за бизнеса.

От тогава напрежението между работодатели и синдикати постоянно расте и искрите следват една след друга.
Ясно е, че предприемачите ще преглътнат растящата минималната заплата. Знаейки, че тя винаги е била социална величина.

Но няма как хора, които създават нула работни места, да казват кой да е инвеститор и какви заплати да се дават в предприятията, в които бизнесът е вложил своите собствени пари. Това прекрачване на границата на нормалната икономическа логика кара работодателите да се обединени като юмрук и да негодуват срещу синдикалните шефове.

Лошото е, че пропастта между враждуващите страни вече стана опасна голяма. Нито е работа на бизнеса да прави протести, нито пък на синдикатите – да мъдрят икономическата политика. И докато всеки не седне на мястото си в тристранката, за да се намери разумен компромис по горещите теми, печеливши няма да има.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Автор Спорт
Коментирай