Нова формула за икономическия растеж в Европа предлага бившият вицепремиер и финансов министър Симеон Дянков в книгата си "Накъде върви Европа". Икономическият труд, който отново е в съавторство с известния шведски икономист Андерс Аслунд, излезе от печат в края на миналата година с клеймото на Оксфордското университетско издателство. Предстои премиера на книгата в България. Шест обхватни мерки за стимулиране на икономическия растеж, предлага. Те са ограничаване на публичните разходи до 42 % от брутния вътрешен продукт, отваряне на пазарите на услуги и дигитална търговия, намаляване на данъците върху труда, подобряване качеството на средното и висшето образование заедно със създаването на условия за иновации, реформи в пенсионните системи на държавите от ЕС и финализиране на европейския енергиен съюз. България присъства във всяка глава от книгата.
"Накъде върви Европа", която на американския пазар излезе със заглавие "Europe's Growth Challenge", бе класирана сред петимата финалисти за елитната награда "Хайек" на Манхатънския институт. Тя е най-престижното отличие за икономическа литература в света. Тазгодишният носител "Хайек" ще стане ясен през юни.
- Господин Дянков, предстои премиера на книгата Ви "Накъде върви Европа". Какви са новите предизвикателства пред Стария континент?
- Основното предизвикателство пред Европа е да достигне икономически растеж, който е поне равен на този в другите развити икономики - Съединените щати, Япония, развитата част на Азия. Въпреки добрите икономически години в Европа, това все още не е факт.
За 2018 г. икономическият ръст в Европа е около 2,4 %, докато в Азия и Съединените щати е 3 до 4 %. Европа трябва да стигне ръст 3,5-4 %, за да може този добър начин на живот, който ние, европейците, имаме, да се запази и в бъдеще. Уви, всяка година с процент, процент и половина изоставаме. И книгата е за това какви стъпки трябва да предприеме Европа, за да е конкурентноспособна в световен мащаб.
- Предлагате шест глобални мерки за повишаване на икономическия растеж. На едно от първите места е дигиталният пазар - сфера, в която Европа драматично изостава спрямо Северна Америка и Азия. Какво трябва да се направи още повече, че темата е един от приоритетите и на Българското председателство?
- Общият дигитален пазар е тема, за която от много време се говори. Тя бе обявена за основен приоритет на Комисията под ръководството на Жан-Клод Юнкер. За съжаление твърде малко неща се случиха. Референдумът за Брекзит обърка и брюкселските политици, и основните политици в Европа. За жалост, те се занимават с Брекзит в последните две години, вместо да предприемат стъпки към общ пазар. Дигиталният пазар, заедно с липсващите все още общ енергиен и общ капиталов пазар, е голяма крачка напред към общ европейски пазар. Това всъщност са трите стъпки, които ние препоръчваме за по-добро развитие на Европа.
- Защото е важен дигиталният пазар?
- Хората обикновено го свързват с по-малки стъпки. Например - да няма роуминг или да е безплатен - нещо, което всъщност е прието като решение в Брюксел още преди 12 години. Сега най-после, за радост, се осъществява. Но извън това има много бизнес теми, свързани с дигиталния пазар. Ако някоя фирма в България иска да продава по интернет продукт в останалата част на Европа, ще види, че в момента в Европа има 28 различни правови и регулационни системи как това да се случи. Така европейските фирми са ощетени спрямо компаниите в САЩ или в Азия, където продуктите се продават онлайн по един и същи начин. Холандия и особено Великобритания бяха двигателите на общия дигитален пазар. За съжаление след референдума за Брекзит нещата се забавиха. Реално можем да очакваме това да стане отново водеща тема чак в следващата Комисия.
- Дигитализацията и развитието на високите технологии са теми, свързани с другия проблем, пред който е изправена Европа - по-високото качество на образованието. Каква реформа трябва да се направи в тази посока, особено в България?
- Европейците имат добро средно образование спрямо останалата част на света. Гордеем се и с добро университетско образование. Но до момента, в който не сравним резултатите от това висше образование със създаването на нови технологии. Посветили сме много страници от книгата на тази тема. Има различни показатели, по които могат да се сравняват успехите на висшето образование от гледна точка на бизнес развитие - колко патенти са развити в различни университети в Европа, какви нови технологии са усъвършенствани при връзка между висшите училища и бизнеса, доколко университетите подготвят кадри и иновации в помощ на компаниите. Когато по тези показатели се сравни висшето образование в Европа, се вижда, че с малки изключения във Великобритания, Швеция и Италия, останалите страни са доста по-назад. Не само от Съединените щати и от Япония, но вече дори и от Китай. В момента в първите 500 университета в света има близо 50 китайски. Европа все още има около 80 университета сред първите 500, но над половината от тях са във Великобритания. Когато тя излезе окончателно от ЕС, Европа ще е твърдо след Китай. За да не се случи това, трябва да се развиват интензивно приложните науки. Разбира се, не трябва да се пренебрегва теоретичната подготовка по физика, химия, математика, програмиране и т.н., но към различните катедри трябва да има приложни институти. Това се прави от дълго време в САЩ и Великобритания, вече е практика и в Китай. В тези институти професорите и студентите се занимават с приложение на иновациите, които развиват. В България това почти не съществува, с изключение на Аграрния университет в Пловдив, където има такива условия от край време и напоследък се развиват доста добре. Но като цяло преподаването в нашите университети е твърде теоретично.
- Преди месец "Стандарт" и АИКБ организираха кръгла маса "Бизнес и висше образование", на която за пореден път стана ясно, че между университетите и предприемачите в България има пропаст. Никаква комуникация, няма механизъм, по който бизнесът да си "поръчва" кадри. Кои са успешните модели в Европа и САЩ, които България може да вземе и приложи?
- В книгата подчертаваме, че в Европа има много успешни модели, които повечето държави могат да разучат и ползват. В Европа има две системи - различни, но еднакво успешни. Едната е в Германия, Австрия, Швейцария, напоследък все повече и в Чехия. Тя се основава на ранното профилиране в практиката. Заложено е още в средното образование и се развива във висшето, където от самото начало има приложно звено. В университета обучението се води от фирми. В България освен в Пловдив, този модел донякъде има успехи при обучението по туризъм във Варна. Но иначе нямаме връзка в приложните науки между университети и бизнес.
Втората система е английската. Тя е по-близка до модела в САЩ и в Азия. Към всяка катедра - по физика, химия, програмиране и т.н., има приложни институти. Аз водя точно такъв институт във Лондонското висше училище по икономика. Основната задача на института е да привлича студенти, които показват интерес към иновации, към приложна дейност. Има фирми, които спонсорират иновации. Така на базата на самия институт се развиват нови технологии и се прави връзка между студентите и бизнеса.
- Бихте ли дал пример?
- Лондонското училище по икономика, чиято основна дейност по принцип не е приложната, само за 2017 г. има 200-210 приети международни патента за иновации. Цялата България за миналата година има около 60 патента. Това показва какви огромни възможности има в университетите. България трябва да развива такава дейност. И тук не става въпрос за повече пари, а как реално да се направи връзка между студентите и фирмите.
- Сред шестте мерки за икономически растеж в Европа препоръчвате и намаляване на данъците върху труда. Казвате, че разумният подход е 8% от БВП за Западна Европа и 4 за Източна Европа, което означава около 25-30 % плосък данък за Западна Европа и 15% за Източна. Означава ли това, че България, която се гордее с едни от най-ниските налози в Европа, трябва да вдигне плоския данък на 15%?
- Не. Плоският данък е наистина един от големите успехи на България в целия преходен период - последните 30 години. Задържа се вече близо 15 години, което означава, че различни правителства го смятат за полезен за бизнеса. От друга страна обаче, когато се анализират данъците върху труда - социални, пенсионни, здравни осигуровки, които отчасти се плащат от бизнеса, но главно от работещите, се вижда, че в Европа те са доста високи. Това бреме върху работниците в България в момента е около 40%.
- Колко трябва да бъде?
- В сравнение с други европейски държави - около 25%, както и ние препоръчваме в книгата.
- Защо?
- Защото в противен случай стимулите за хората да работят са много по-малки. Когато те започнат да смятат къде и как да работят - във формалната икономика, на парче или извън България, избират най-изгодния вариант. А в Европа вече има доста примери за намаляване на данъците върху труда. Миналата година Германия рязко намали трудовите осигуровки, които плащат работниците.
- Кой поема разликата - фирмите ли?
- Отчасти фирмите, отчасти държавата. Идеята е да има по-голям стимул за работещите да участват в пазара на труда. В Южна и в Източна Европа все още около 70 % от хората в работна възраст участват активно в пазара на труда. Има мнозина, които даже не се опитват да кандидатстват за работни места и са изключени дълготрайно от пазара на труда. Много научни разработки показват, че ако се намали данъчната тежест върху труда, това ще се промени. Това обаче не означава, че от друго място не трябва да дойдат данъци. За мен в България още не сме на етапа да мислим за промени на плоския данък. Държави около нас обаче се пренасочват към акцизни данъци, особено върху така наречените лоши продукти като горивата. Напоследък в данъчната политика на Европа става все по-модно да се слагат данъци върху захарта и захарните продукти. Миналата година, както описваме в книгата, 7 европейски държави са сложили изцяло нови данъци върху вредни храни, главно заради захарта в тях. И тъй като това е свързано с консумация от цялото население, събираемостта е доста висока. Така че за мен плоският данък категорично не трябва да се пипа. Но след 3 до 5 години ще ни трябва някаква по-значителна промяна в данъците върху труда и акцизните налози заради застаряването на населението у нас.
- Препоръчвате в книгата си по-сериозни пенсионни реформи. Каква е оценката ви за българската?
- Показваме анализи на Европейската комисия, която буквално казва, че заради демографската криза в България след около 10 години съотношението на работещите спрямо пенсионерите у нас ще е 1:2. Тежестта върху пенсионната система ще е огромна. Включително заради начина, по който тя работи в момента. Пенсионните вноски не са достатъчни. Държавният бюджет плаща над 50 % от пенсиите и то от 15 години насам. В бъдеще, ако няма някаква промяна, това означава, че около 75% от пенсиите реално ще се изплащат от държавния бюджет. А това е значително ново бреме върху него.
- Какво е решението?
- Две неща. Едното е увеличаване на възрастта за пенсия, което се случва и в България. Другото - много големи стимули за хората в пенсионна възраст, за да продължават да работят. Прави се вече в Европа. Дават се така наречените допълнителни точки. За всяка допълнителна година работа пенсията се вдига значително. В книгата описваме как това се случва в Германия, а от 2015 г. и в Чехия. И чехите, и германците дават допълнително 3% увеличаване на пенсията за всяка година работа повече. И тук давам чешкия пример, където се пенсионират на 66 г. - внезапно около 1/3 от хората, решават да продължат да работят още средно три години. Това помага много на пенсионната система. Когато човек сложи 3+3+3 процента получава значително увеличаване на пенсията, когато на 69 г. престане на работи, а междувременно получава и по-голяма заплата.
- Наскоро в България излязоха стряскащи цифри за втория стълб на пенсионното осигуряване. Според тях първите пенсионери, които ще получат втора пенсия, ще вземат между 30 и 50 лева на месец, защото през цялото време са се осигурявали на минимална сума. На какво се дължи това - слаба осигурителна култура, слаба разяснителна кампания или просто така сме устроени, никой не мисли 20-30 години напред?
- По-скоро бих казал, че от самото начало има слаба разяснителна кампания за идеята на втория стълб. Той беше въведен в България и като цяло в Източна Европа преди малко повече от 20 години като нововъведение не само за Източна Европа. В света имаше малко такива системи. И наистина бе дадена възможност да не се съобразяват вноските със средната заплата, а хората да дават възможния минимум, което правят огромна част от българите. Но проблемът не е само български. Същият е в Полша. Напоследък това е основна политическа тема там. Проблемът е за цяла Източна Европа.
- Какво може да се направи?
- Много разяснения за връзката между това колко в момента слагаш като част от заплатата и колко получаваш след това. Сега е моментът да се обяснява. Преди 20 години хората, започвайки работа и кариера, не са мислили толкова за пенсиите си. Да, за първите пенсионери ще е шок, но все още имаме години, в които да разясняваме занапред.
- Правителството рестартира проекта "АЕЦ-Белене". Как той се вписва в идеята за общ енергиен пазар, която развивате в книгата?
- За Източна Европа, за страни като България, Словакия, Унгария, които са много зависими от енергия от Русия, е важно да имаме общ език и общо ниво на преговори спрямо нашите доставчици - Русия и Близкия Изток. Това отново е тема, която за съжаление Великобритания водеше в Европейския съюз. Без нея занапред ще е трудно да се намери нов двигател за тази обща енергийна политика. Междувременно държавите, както България с рестарта на АЕЦ "Белене", се опитват да станат конкурентноспособни. За АЕЦ "Белене" у нас се говори от толкова много години, че всички знаят добре плюсовете и минусите. Ако това може да стане като изцяло частен проект, за мен е възможно да се развие. Макар да е изцяло частен, без държавни гаранции, без държавни инвестиции. Идеята, че Европейската комисия ще допусне потенциален китайски инвеститор да стане собственик на такъв важен стратегически обект, според мен е нереалистична. Практиката в последните 10 години показва, че в момента, в който се появи инвеститор извън Европейския съюз, по една или друга причина съответният проект не се осъществява. Но винаги е полезно да се пробва.
- Не е ли опасно такъв стратегически обект да бъде изцяло частен?
- Не. Това се случва в други държави. В Германия около 80 % от атомните електроцентрали са в частни ръце, във Франция - около 60%. Важно е регулаторът да бъде силен. В България поне в атомната енергетика традиционно сме имали силни регулации от поне 40 години. Така че не се притеснявам. Основната тема е дали такъв проект с инвеститори извън Европейския съюз е реалистичен.
- Как ще коментирате срещата ЕС-Западни Балкани?
- За България фокусът върху Западните Балкани в нашето председателство е положителен. Създадохме много по-добра база за двустранни отношения с всяка една от страните в Западните Балкани. Сега те виждат в наше лице много по-голям приятел и държава, която отстоява техните интереси. Така че вдигнахме политическия си капитал в тази част на Европа. От гледна точка на общоевропейска политика обаче трябва да кажем, че за съжаление Западните Балкани не са основна тема за европейските политици нито в Брюксел, нито в Берлин, нито в Париж. Теми като Иран и Корея формират по-скоро външнополитическите настроения. Конкретна стъпка към по-бързо влизане на страните от Западните Балкани в ЕС, според мен, няма скоро да се осъществи. Но като цяло с повдигането на темата ние спечелихме.
- Може ли Западните Балкани да заемат мястото на Великобритания в ЕС, както се коментира напоследък?
- Определено за Европейския съюз ще е полезно нови държави да желаят да станат членове. Самото желание показва, че това е съюз с перспектива. Заедно те са сравнително малки - Западните Балкани като цяло са малко над 20 милиона души, колкото Румъния, да кажем. Но особено важно е географското им положение. От едната им страна са Италия и Австрия, от другата - България, Гърция, Румъния. Ще е добре географски да сме част от един съюз. Но те не могат да са заместител за Великобритания. Първо - тя е много по-голяма икономика. Второ, като политически влиятелна държава тя водеше в рамките на Европейския съюз някои от основните политики. Без нея в момента всички теми като общите пазари, например, боксуват.
- Какъв бе отзвукът в Съединените щати за тази среща предвид факта, че председателят на Европейския съвет Доналд Туск отправи критика към американския президент Доналд Тръмп от София. Каза, че с такива приятели Европа няма нужда от врагове. Тръмп пък отговори, че познава много добре и Туск, и Юнкер, нарече ги "много трудни", но заяви, че няма да отстъпи от политиката си.
- Основната тема, която дойде в Съединените щати от срещата в София бяха именно разговорите за Иран. Западните Балкани някак си са твърде далеч от сегашните външнополитически интереси на САЩ и президента Тръмп. Темата Иран наистина се коментираше много. За първи път от доста време се вижда как Европа дава отпор на Съединените щати по такава важна международна тема, как има друго мнение. Това за мен е положително. Европа показа, че няма да мълчи, че ще защитава и фирмите, и гражданите си. Това не се харесва, предполагам, на американското правителство, но така се прави външна политика - отстояваш позициите си.
- България обяви курс към еврозоната. Преди ден обаче излезе доклад на ЕК, в който се казва, че не сме готови, защото не отговаряме на критерия за валутния курс. Страната ни обаче може да го изпълни чак когато влезе в механизма ERM II, известен чакалнята за еврозоната. Каква е истината – готови ли сме за влизане в чакалнята?
- Имаме на 100 процента шанс да влезем в чакалнята на еврозоната, изпълняваме всички критерии вече от много години, показваме воля и занапред това да се осъществи. Да, разбира се, от Европа не са сигурни точно какви стъпки трябва България да предприеме и затова предлагат по-бавни. Това обаче ще е грешка. Готови сме и трябва веднага да кандидатстваме. Убеден съм, че ако кандидатстваме, ще ни приемат. Защото примерите на Словакия преди нас, Естония, Латвия, Литва това показват - ако не кандидатстваш, винаги ще те бавят. Затова - да кандидатстваме веднага, изпълняваме всичко. Ако за Шенген, например, има сравнително неясни критерии как точно се влиза, то за чакалнята на еврозоната критериите са много ясни. Разписани са в Маастрихското споразумение. Ако кандидатстваме, ще бъде много трудно на когото и да било да каже "няма сега да ви приемем, понеже...". Защото ние всичко изпълняваме и трябва да вървим напред. Веднъж като влезем в чакалнята, само от нас зависи колко време ще останем там. Това вече е друго решение. То може да се вземе от правителството, след като има по-дълъг разговор за това. Обикновено поне две години и половина трябват за влизане в еврозоната, след като една страна е в чакалнята. Но Швеция, например, е в чакалнята вече 15 години.
- Тоест това вече е въпрос на политическо решение в самата държава?
- Да. Първата стъпка е чакалнята – готови сме, смело напред.
- В България много се спекулира с темата, че приемайки еврото, цените ще скочат, ще имаме голяма инфлация и хората ще обеднеят. Така ли е?
- Истината е, че тъй като от много години сме във валутен борд и левът е вързан с еврото, няма да има никаква инфлация и никакво увеличение на цените. Да, Словакия, когато влизаше в еврозоната, бе на плаващ курс и имаше инфлация в първите шест месеца. Но в Естония, Латвия, Литва, които като нас бяха в система на валутен борд, инфлацията беше в рамките на 2 % за първата година. На този етап в България такава инфлация дори ще е положителна, защото заплатите ще се вдигат по-бързо. Те зависят много повече от инфлацията, отколкото цените на продуктите. Ще се повиши и потреблението.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
