Властта и на Бог, и на Диктатор произтича от едно ярко усещане - Страх!
Именно то, това подло усещане, което може да срине човек, да го лиши от собствено уважение,
да му секне думите и дъха, за му стъпче чувствата под калта, да го лиши от инстинктите даже, именно той - мрачното величие Страх. Именно той бе господар на човека. Диктаторът бе владетелят на Страха. Това пише в най-новата си книга "Власт" големият журналист Тошо Тошев. За разлика от предишните му хитови романи - трилогията "Лъжата" и "Политическа орда", действието във "Власт" не се развива в днешни дни. Романът показва последните десетина години от т.нар. комунизъм у нас. Защото, както пише в книгата си легендата във вестникарството, комунизъм в България никога не е имало. Изживели сме само негово подобие. С "Власт" майсторът на перото иска да покаже част от чертите на този строй, довели до "срамните петна на родната демокрация, които тегнат над всички ни". Премиерата е довечера - от 19 ч. в зала № 6 на НДК.
- Господин Тошев, пороците на властта са тема на книгите Ви от трилогията "Лъжата" през "Политическа орда" до най-новата, чиято премиера е довечера. Как се роди идеята за романа "Власт"?
- Във всички свои книги пиша по един или друг начин за властта. В това няма откривателство. Властта е тема на много автори.
- Вас защо така силно Ви вълнува?
- Властта е един от основните белези на цивилизацията. Не може да има цивилизовано общество без гражданите в него да са предоставили част от суверенитета си на тези, които управляват обществото. Защото, за да има цивилизация, трябва да има ред. Тя трябва да е подредена - демократично подредена. Друг е въпросът, че с понятието демокрация от векове спекулират всички власти, твърде често и най-мракобесните. Слава Богу, аз и моето поколение не помним или не сме били свидетели и потърпевши от бесовете на властта. Макар че в най-ранните години на моето детство, поне исторически е така, е проливана и кръв на невинни хора в името на някакви уж демократични ценности. Впрочем, така е ставало не само в България, а при смяна на различните етапи от развитието на човешките общества.
Изведнъж обаче се оказа, че в моята младост и в моите първи по-зрели години, обществото, в което живеех, при така наречения социализъм, добави към думата демокрация определението социалистическа. Това е спекулативно, глупаво определение, защото основният белег на социалистическата демокрация беше, че тя се осъществява чрез диктатура - диктатура на пролетариата. Е, макар и на пролетариата, но все пак диктатура. От тук дойде и идеята, и темата на романа ми "Власт". Другата причина или може би реалният повод за тази тематика е това, че в последните години твърде често и дори спекулативно социализмът у нас се бърка с комунизъм. В България комунизъм и комунистическо общество не е имало. Ние сме живели в някакво негово подобие.
- Как си обяснявате носталгията, която много хора, особено по-възрастните изпитват към онова време?
- Най-логичното обяснение е: защото тогава са били млади и красиви. Сега някои от тях може би са красиви, но са стари. За мен носталгията е преди всичко към собственото минало, към собствената младост. Разбира се, има и други значими белези - някакви панделки на социалистическата власт, които се появиха в последните десетина години от така наречения реален социализъм. Именно тези години са в центъра на романа ми "Власт".
- Сянката на социализма присъства във всичките Ви романи. Защото сега се фокусирате точно върху последните години? Търсите обяснение за това, което се случи после - в годините на прехода?
- Да, те са своеобразен вододел за нашето общество. Тогава вече ги нямаше най-грубите прояви на така наречената диктатура на пролетариата, нямаше концлагери, нямаше Белене, нямаше ги другите мракобесни гнезда и проявленията на диктатурата. В същото време в тези години разцъфтяха и панделките на властта, които споменах. Хората не бяха гладни, имаха работа. От началото на 60-те години на миналия век безработица в България нямаше. Сочи го не само статистиката, казват го спомените на хората. Кофите за боклук не бяха мястото, където бездомниците ще намерят нещо за хапване. Такъв тип бездомници нямаше. Разбира се, за това се грижеше и така наречената народна милиция. Тогава не можеше да бъдеш бездомен и да спиш по входовете - прибират те веднага. Не в концлагер, щяха да ти намерят място, някакъв вид общежитие, някакъв вид работа, ако физически си годен да я вършиш. Това са панделките на властта, с които тя реално се грижеше за един минимален социален статус на населението. Но цялото това жизнено пространство беше населено с много фалш.
- Показвате го във "Власт" - разказвате как целият живот на едно малко градче се върти около подготовката за партийна конференция. Заради нея суперът е напълнен с дефицитни стоки - луканка, саздърма и др. Но те не могат да се купят, защото са само за изложба. Останаха ли фалшът и лъжата белег на властта и във времето на демокрацията?
- Уви, да. Сега суперите са много по-големи, много по-представителни и много по-пълни с месо, с луканка и саздърма. Но хората не могат да си ги позволят. Е, не всички, но една голяма част, да не кажа по-голямата част, не могат да си ги купят. Или ако си ги купуват, не си купуват сирене, например, а нещо, което прилича на сирене. Защото разликата между едното и другото е няколко пъти в цената.
- Т.е. лъжата и фалшът са станали по-иновативни, по-технологични?
- Може би да. Но продължават да съществуват.
- Още в предговора на книгата си казвате, че целта Ви е да покажете онези черти на така наречения комунистически режим, които са виновни за срамните петна на родната демокрация. Какво в демокрацията днес ви кара да се срамувате и с кои черти на комунизма си го обяснявате?
- За някои неща говорихме досега. Срамно е нормални, здрави хора, мъже и жени, да се ровят в кофите за боклук. Срам ме е, когато чета статистики, казвам го сериозно. Ние сме или на първо място в най-мрачните класации, или на последно за тези, които изискват да сме по-напред. Ние сме на последно място по доходи и на първо място по смъртност.
- Но в същото време властта отчита икономически ръст, рекордно ниска безработица...
- Не искам властта да казва това. Искам, когато отиваме на избори, кандидатът за управленец да не посочва само някакви проценти, да не обещава неясни реформи. Защото това оказва се са глупости. Всички обещават реформи и никой не ги прави. Искам кандидатът за управленец да каже честно - ето, сега сме на първо място по смъртност или на последно по продължителност на живот и моята партия обещава, ако ни изберете да управляваме 4 години, за тези 4 години да достигнем средноевропейските показатели по смъртност. Или да каже: ние ще бъдем изравнени по стандарт на живот с бившите източноевропейски страни, със средния стандарт при тях. Да не казва с Швейцария, Германия или Великобритания. Но да бъдем изравнени с Чехия и Полша, например, да не говорим за съседна Румъния, която само допреди десетина години изпреварвахме, а сега дишаме прахта й.
- Изборите ли са днешният еквивалент на партийната конференция, около която се върти животът?
- И при социалистическата демокрация, и при тази, днешната, главният определящ фактор е възможността народът да управлява. Това става чрез избори. Но и тогава, и сега изборите са еднакво фалшиви. Народът всъщност не избира най-добрите, защото няма механизмите за това. Когато на състезанието стартира един кон, хората избират него. За жалост, в моите представи българският политик се сгромоляса още преди да се изправи. В първите години на демокрацията основният белег за навлизане в политиката бе случайността, сега е нещо още по-страшно.
- Какво?
- Сега е белегът на ордата. Аргументирам това обстойно в предишния си роман. За мен не съществува политически елит. Да, има отделни интелигентни, образовани и почтени хора, но събрани в партия... По принцип партията е структурата, която създава цивилизацията, за да се управляват обществата. У нас обаче тази цел е доста привидна.
- Главната Ви героиня - младата и красива комсомолка Рая, прави партийна кариера по най-стария известен начин, откакто светът съществува - чрез секс...
- Но тя не е плеймейтка, не е със силиконова глава. Тогава въобще нямаше силикон. Искам да кажа, че е и умна.
- Да, това ясно си личи в романа Ви. Подобни примери съществуват и в годините на демокрацията. Как си го обяснявате - така е устроен светът, наследство от комунизма, манталитет, народопсихология?
- Любовта и жената са нещо много особено в живота на хората и на обществата, независимо в какъв социален строй живеят те. Любовта е властта на жената. Властта на любовта е най-старата власт. Трудно може да съществува привлекателна литература, без в нея да има сериозна роля героинята, жената, в частност и красивата жена.
- Какво още искате да покажете с Рая?
- Искам да покажа, че независимо от главозамайването на обществото пред фалша, който показва партията, съществува една много по-проста категория власт - властта на красотата. И тя в крайна сметка се оказва неподвластна нито на скандиранията, нито на партийните механизми. На нея, на моята героиня почти й се възлага да бъде чаровната домакиня на генералния секретар. И тя се отнася сериозно към това поръчение, не само защото е партийно, което означава почти заповед по това време, но и защото тя гледа на това като на работа. Освен това й харесва и усеща, че това може да бъде път към кариерата.
- В книгата си подчертавате, че основния лост за упражняване на властта, е страхът. Казвате, че страхът определя властта и на Бога, и на диктатора. Имате и роман със заглавие "Страх". От какво се страхува Тошо Тошев?
- Ако кажа, че не се страхувам от нищо, това първо, няма да е вярно, второ - ще прозвучи фалшиво. Като всички други хора се страхувам от много неща. Опитвам се обаче да не изпадам в паника. Понякога, като всички, се страхувам за здравето си. Знаете - имах сериозни проблеми. Но явно, така твърдят и моите лекари, освен, че съм се страхувал, съм успял и да надмогна страха си. Преборвал съм тежките удари.
- Кой е силният страх в България днес?
- Страхът за хляба. Изпитват го огромна част от хората. Други, независимо от мощната тръба, с която свири правителството, че държавата е стабилна и силна, ги е страх, че не живеят на сигурно място. Това, особено за хората извън големите градове, струва ми се, е един от основните страхове.
- В трилогията "Лъжата" и в "Политическа орда" читателят ясно можеше да разпознае вашият образ...
- В "Лъжата" аз съм официалният герой...
- Във "Власт" обаче сте се скрил. Само на отделни места се "издавате" с думи като: "Вашият автор е очевидец". Къде сте в този роман?
- Бих казал навсякъде. Но това не е мое откритие. Всеки автор предава свои преживявания или преживявания на своята фантазия. Дори исторически роман, когато се пише, авторът пак го съпреживява. Аз съм свидетел на всички неща, които разказвам във "Власт".
- Докъде е достоверността и докъде художествената измислица?
- Иска ми се да мога да кажа, че всичко е достоверно. Една част от героите са реални - Милко Балев, Иван Славков и др. Друга са измислени, макар че дори в тях има вплетени черти на истински личности.
- Кой е прототипът на Рая?
- Не бих искал да кажа. Всъщност тя няма само един прототип. Аз познавам доста красиви дами от онова време, може би вече не така привлекателни, които вървяха през кариерата си чрез закачливо примигване на дългите си мигли, които умееха да се усмихват привлекателно и обещаващо. Познавам такива млади дами от различни сектори и направления на човешкия живот, най-често от сферата на културата.
- Дълги години като главен редактор на "Труд" и на "Преса" на практика бяхте част от властта - четвъртата власт, която наскоро премиерът Бойко Борисов определи като първата. Изкушавали ли сте се някога да минете от другата страна на бариерата - към реалната изпълнителна или законодателна власт?
- Не, не, не.
- Имали ли сте предложения да станете депутат?
- Имало е намеци, подхвърляния, опипване на почвата не само за депутат, но и за други длъжности в изпълнителната власт, на сериозни позиции. Но това никога не ме е привличало
- Защо?
- Винаги съм си харесвал моята работа, аз съм журналист. Исках да стана журналист още от, бих казал, дете, от ученик. Учил съм в един модерен за времето си техникум - слаботоков електротехникум, но и тогава исках да стана журналист. Това бе странно дори за моите преподаватели, тъй като бях добър ученик в тези тематики. И станах журналист. След което така се сложи животът ми, че се развих и административно в журналистиката. Много харесвах работата си като главен редактор във вестник "Труд". 20 години бях главен редактор, като общо 30 години работих в "Труд". Аз не съм от хората, които обичат често да си сменят работата. Нямаше и да напусна вестник "Труд", ако не ме бяха напуснали двама мастити бизнесмени със съмнителен произход на парите за бизнеса си, поне единият от тях със сигурност, за да постигнат някакви свои цели. Слава Богу, те не ги постигнаха. Но съсипаха с помощта и на висшите политици, за жалост, вестникарската журналистика.
- Какво е бъдещето на медиите в България?
- Както казваше царят, аз не съм „гадач". Нямам кристално кълбо. Но, по принцип, цивилизацията не е измислила нищо по-добро от медиите, за да получават хората новини и информация.
- А Фейсбук?
- Това не е медия.
- Напоследък всички казват: Нямаме нужда от вестници, телевизии, радиа. Имаме си фейсбук - социална медия...
- Това не е медия, която носи обективна информация. Там всеки може да напише каквото си иска, но това не е журналистика.
- Бичът на днешното време са фалшивите новини. Те станаха епидемия. Какво е лечението?
- Засилване на мощта на националните професионалните медии - вестници, радиа, телевизии. Днес има и сериозни сайтове - за тях интернет е само носителят, нещо като вестникарската хартия. Но лошото е, че има много анонимни сайтове - аз дори не знам колко са, за които никой няма представа чия собственост са, кой ги прави професионално. Твърде често фалшивите новини излизат точно от там. Но понякога и от слугинажа в телевизиите. Миналата седмица нямаше новинарски емисии, в които да не се разказва за драсканиците на двама сценични работници от Операта на една стена близо, доколкото разбирам от обясненията на Пламен Карталов, до паметника на загиналите от бомбардировката в Хирошима. Да, това е срамно. Но как пък никой не каза, че цяла София е ошарена с подобни срамотии. В центъра на столицата - на "Раковски", на "Гурко", има стари, хубави сгради, но мръсни до първия етаж. Надраскани са безумно - докъдето е стигала ръката и височината на интелекта на драскача. Нецензурни думи с три букви. И това си стои. То и не може да се махне, тъй като ако се махне, веднага ще бъде написано отново. В нашия град никой не се впечатлява от това. Но всички се впечатляват от факта, че двама сценични работници изложиха Операта. Това е неприятното: когато позорът ни е навън - се впечатляваме, когато е тук - можем да си го носим. Все едно тук може да не се къпем, да миришем, да ходим с мръсни гащи, да изглеждаме първобитно, да се ровим в боклуците. Но въпреки това, понеже говорим за медиите и тяхното бъдеще, аз съм убеден, че ще ги има и ще съществуват. В частност - убеден съм, че и вестниците на хартия, както и хартиените книги, ще продължат да съществуват. Хората имат нужда от това да разлистват хартия. Пък и написаното на хартия остава.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
