Съвременни ли са заветите на Васил Левски ? Какво би призовал днес Апостола, когато патриотичните лозунги са на път да станат партийни клишета, а етническата толерантност често се използва за параван. Какво е съхранила семейната памет за Левски? За отговор на тези и други въпроси "Стандарт" потърси в навечерието на 180-годишнината от рождението на великия българин Христина Богданова, праправнучка на сестрата на Левски - Яна Кунчева.
- Госпожо Богданова, кои от заветите на Васил Левски са актуални и днес?
- Не се сещам за някой, който да не е валиден и днес. Не случайно казваме, че Левски е надскочил своето време. Вероятно е твърде голям и за днешния ден. За мен лично най-ценните му послания са свързани със свободата, способността да направиш труден избор, поемането на лична отговорност и необходимостта да осъзнаем, че животът ни днес като качество и съдържание зависи от нас самите. Свободата, например, не е просто въпрос на политическа организация – това е състояние на духа. Тя е избор и отговорност, предполага кураж и последователност, честност и достойнство. Свободата е обратното на страха, който сковава и пречи на човек да разгърне способностите си. Предполага обич и уважение към себе си и другия. Веруюто на Левски се гради върху обичта към живота и хората, върху уважението помежду ни, в непреклонността пред неправдите и несправедливостите, в смелостта за отстояване на нещата, в които вярваме.
- Как би реагирал Левски на днешното растящо напрежение между цигани и българи. Току що дойде новината, че е починал тийнейджърът Алекс от Бяла, ударен заради една цигара?
- Недоумявам и се гневя, когато под патриотичен претекст се разпалва омраза и ненавист между хората. Не омразата и насилието ще разрешат конфликтите между етносите. Ето пак поредния ужасяващ пример на отнет безсмислено живот. И отново няма виновен. Левски е вярвал, че всички етноси следва да са равнопоставени, но не само в правата си, но и в отговорностите. В спазването на законите и правилата в обществото. Отговорността на държавата, с всичкии инструменти, с които разполага, е да създава и поддържа реда и да третира по еднакъв начин всички, живеещи в рамките на България.
А не едни групи да се ползват само с права, а държавата да вдига ръце или да гледа встрани, когато същите тези групи се възползват и претендират за правата си, но не изпълняват отговорностите си. И макар че това, вероятно, носи на властимащите някакви ползи днес, в дългосрочен план е дълбоко погрешно...
Ужасяващо е, че ще има все по-често сблъсъци и нещата ще се решават по закона на уличното право, а не на правото в една цивилизована и смислена държава. Такава, за каквато Левски и хиляди други българи дадоха живота си. И в подобен ред на мисли може да се разсъждава въобще по темата за приемането и разбирателството между хората – или толерантността, както го наричаме днес. Левски е вярвал, че всеки е ценен и необходим в своята уникалност – няма как всички да сме с еднакви способности, качества и умения. Но успехът във всяко едно начинание зависи от това различните хора с техните специфични способности, качества и умения да бъдат мотивирани да се включат за случването на това начинание – кой колкото може, като се признава заслугата на всеки. А днес се гледа на различието като на пречка. То се превръща в повод за разделение, омраза и злодеяния. Нееднократно съм споделяла, че настръхвам, когато видя лица, облечени с тениски с лика на Левски, или татуирали образа и името му върху себе си, да крещят френетично с омраза към различния, да оправдават жестокостта си към други човешки същества с патриотизъм и национален интерес.
- Вашата лична мисия като наследник на сестрата на Апостола ?
- Още баба Яна, неговата сестра, и семейството й, започват традицията да съхраняват и препредават на следващите поколения спомена за живота и делото на този велик българин. През 1907 г. те даряват косите на Апостола на тогавашния министър на просвещението, за да бъдат изложени и да напомнят на младото поколение „за онзи герой, мъченик, който увисна на бесилката в този същия град, който днес е столица на оная България, за която той даде живота си, без да можа да я види свободна. Нека поколението черпи поука от това и не престава да мисли за поробената още част от българския народ и за запазването на силно изкупената свободна и независима България!" Това писмо е написано със съдействието на дядо Стефан Красев, съпруг на най-малката дъщеря на Яна – Елена. Дядо Стефан, най-дългогодишен председател на родовия комитет и почетен председател на дружеството на карловци, живеещи в София, събира в няколко тетрадки факти и истории от живота и делото на Васил Левски.
Ценни спомени достигат до днес и благодарение на Васил Караиванов, първи братовчед на Левски и един от най-верните му съратници. Друга от дъщерите на Яна – София, която не малко време е живяла с баба си Гина в родния дом на Левски, съдейства с информация за възстановяването на родната къща години по-късно. Дядо Бочо, който пък е най-големият син на третото дете на Яна – Гина, и нейния съпруг и верен другар на Левски – Христо Загорски, също оставя много родови спомени в писмен вид, като приживе обикаля цялата страна и изнася беседи за живота и делото на Васил Левски. Всички те са му разказани от баба Яна и нейния съпруг Андрей Начов. По-късно традицията за срещи-разговори продължава активно и дядо Андрей Красев – един от синовете на Елена и Стефан Красеви и чичо на моята майка. Днес тази традиция продължаваме аз и други две мои братовчедки – Жанина Христова и Стефана Ветренска. И трите сме праправнучки на Яна през три от дъщерите й – Жанина е от рода на Гина и Христо Загорски, Стефана е от рода на София и Никола Зидарови, а аз съм от рода на Елена и Стефан Красеви. Благодарение на майката на Стефана Ветренска и нейната сестра Мария Касабова – Божана Пачаурова, внучка на София и правнучка на Яна, е разчетен ДНК-кодът на Васил Левски, с който е потвърдена автентичността на косите и би могъл да се използва за установяване на автентичността на костите му, ако такива бъдат намерени. През всичките тези години всичко, което ние и останалите родственици сме намирали в домовете си – писма, снимки, записки и т.н., сме дарявали основно на къщата музей „Васил Левски" в Карлово, защото вярваме, че принадлежат на всички българи.
Аз просто продължавам активно традицията да си спомняме и да говорим за Левски по един човешки начин – без претенции и много емоционално, да разсъждаваме и да се опитваме да влезем в дълбочина в заветите му – устни и писмени, в делата му. Особено последните 7-8 години пътувам много в цялата страна. Срещам се с много деца по училища, често по инициатива на самите ученици. Срещам се на открити срещи и с местните хора – различни по възраст, образование, занимания, но обединени от обичта и преклонението си към Васил Левски. И това ме вълнува много – Апостола наистина съумява, както приживе, така и толкова години след гибелта си, да ни вдъхновява, да ни обединява, да ни кара да вярваме в себе си и да изпитваме искрена национална гордост.
- В навечерието на 180-тата годишнина от рождението на Апостола на свободата не е ли абсурдно да не знаем къде е гробът на най-светлия ни национален герой?
- Не мога да отговоря дали е абсурдно или не. Чух коментар на Росен Янков (журналист и автор на книгата „Предателите на Левски"-б.р.), който напомня, че на големите светци гробовете са празни, тленните им останки ги няма. Самият Левски, според мен и според това, което се пази в родовата памет, е бил като че ли наясно, че може би няма да бъде погребан и го е приемал. Това и казва на майка си, когато на Великден 1864 г. той й дава косите си – отрязани същия ден по-рано като символен акт на отказ от монашеството и пълното отдаване на каузата за свободата на народа – да ги опее и погребе вместо него. Аз съм избрала да вярвам, че неговият гроб, мястото, където неговата душа намира покой, е в умовете и сърцата на всички нас, за които България, българщината, животът имат значение и в делата и в поведението си полагаме усилия да превърнем отечеството си в по-добро място за живеене – достойно и смислено.
- Какво пази семейната памет за Васил Левски ?
- Споменът за семейството му – то е мястото, в което се срещаме със света, където формираме себе си, нагласите и очакванията си за живота и взаимоотношенията си по-нататък. Там, в онзи уютен и непретенциозен карловски дом, започва всичко – първите стъпки на малкия Васил и постепенното опознаване на живота, възпитанието на ценности, качества и умения, които впоследствие формират младежа и зрелия мъж, озарен от една идея и отдаден цялостно на нейната реализация. Пазим и се опитваме да предадем емоцията в отношенията между син и родители, между брат и сестра и братя. Всичките истории, съхранени в родовата памет, ни позволяват да се докоснем до човека Васил – земен, пъстър, плътен. Защото, струва ми се, за да разберем в пълнота героя Левски, може би преди това е необходимо да опознаем именно човека Васил.
- Каква е ролята на семейното възпитание за моралните ценности, които открихте Вие във Васил Левски, които смятате, че са го откроили от останалите българи тогава, а и днес?
- Огромна. Баба Гина и дядо Иван са били истински достойни хора. Гина била от търговско-занаятчийско семейство, в което се научила на трудолюбие, почит към близките и самоуважение. На около 15 години тя се омъжила за 26-годишния Иван Кунчев, неин съсед, независим и с добро материално състояние по онова време бояджия и гайтанджия. По нрав той бил тих, скромен, добродушен и добронамерен, разговорлив и дружелюбен. Иван бил уважаван от своите съграждани, които го ценели като сърцат и справедлив човек, състрадателен и отзивчив на човешките нещастия. Вярвайки в неговата справедливост и безпристрастност, много пъти го търсили, за да им помогне да разрешат различни свои спорове. И приемали и спазвали безусловно това, което им казвал. Гина, също, била изключителна жена. Нейният племенник Васил Караиванов, син на най-големия й брат Генчо, я описва по следния начин: „Леля Гина беше жена със среден ръст, черноока, лице умно и приятно, забрадено с черна забрадка, като в рамка, с горда походка, волева, разсъдлива, решителна, безстрашна, трудолюбива домакиня и с подчертано хладнокръвие и самообладание. Тя беше общителна, състрадателна, сладкодумна." Много грижа, подкрепа и обич двамата дали и на своите пет деца – Яна, Васил, Христо, Петър и Мария, която, за съжаление, умира 3-4-годишна. Били сплотено семейство, споделяли радости и тревоги. Когато, например, веднъж младата тогава Гина зашлевила едно заптие пред кварталната фурна, позволило си обидно да я задиря, тя и съпругът й изкарали няколко дни в много тревога и притеснение, очаквайки последиците от нейната, макар и достойна, но доста дръзка за времето постъпка. Такива, за радост, нямало. Много по-късно, вече баба, тя очаквала внучките си Гина, Мария, София и Елена да отидат у тях. Пътят им минавал през турската махала, където играещите турчета започнали да замерят преминаващите момичета с камъни и кал. Четирите стигнали до дома на баба Гина наранени и опръскани с кал. Виждайки това, тя скочила от стана и незабавно отишла в турската махала. От къща на къща обиколила домовете на децата, наранили внучките й, карайки се с техните майки, че не възпитавали добре децата си. Туркините, респектирани от нея, вместо да й обърнат гръб, се накарали на децата си за лошото си държание към момичетата.
Гина и Иван възпитавали децата си да бъдат сплотени, уважителни, смели, любознателни, справедливи, непреклонни пред несгоди и неправди. Яна, например, била наказана веднъж да не лазарува, само защото прередила хората на чешмата. Научили ги на труд, да полагат усилия вместо да чакат наготово, да носят отговорност за постъпките си, да бъдат верни на себе си. Пропили са ги със своята вяра – и в Бога, и в човека. Макар самите те необразовани (дядо Иван е изкарал само килийно училище), много държали да изучат синовете си – особено Васил, който и бил най-силно привлечен от знанието още от дете. Когато му предстояло да тръгне на училище, толкова много се вълнувал и бил толкова горд, че не можел да си намери място. Негова първа братовчедка разказва, че дни наред горял от радост, че майка му и баща му го завели да му купят нови дрехи и кундури специално за училище. В първия учебен ден нямал търпение да отиде – на тръгване майка му го закичила със стрък здравец за късмет, а баща му, подпрян на портата, го изпратил с думите: „На добър час, сине мой, Бог да те закриля!" И той учил много и с прилежност – обичал знанието и разбирал, че то може да даде духовна свобода и сила.
- Какъв е бил Левски като личност, отвъд храбростта и смелостта ?
- Трудно се описва такъв широко скроен човек и винаги остава още нещо, което не е казано... Някои от качествата му, както съм споделя и друг път, смятам, че са го откроили от останалите българи тогава, открояват го и днес. От дете Левски е бил изключително любознателен, например. Това впоследствие му е позволявало да се интересува от света около себе си – от хората и техните съдби, от разсъжденията и разбиранията им. Бил е жаден за знание и се е отдавал със страст както на четенето, писането, смятането, така и на духовната наука, пеенето, а после и на военното знание. Бил е достатъчно скромен и смирен, за да се допитва до другите и да цени чуждото мнение, дори и когато е различно от неговото. Умеел е да слуша внимателно, но и да говори – човешки, искрено и честно, увличащо точно поради тези причини. Бил е още съобразителен и разсъдлив. Уважавал е другите и е вярвал, че всеки е ценен сам по себе си, независимо от качествата и уменията, които има. Според него различието не бива да ни разделя, то може само да ни помогне да живеем по-добре и успешно да вървим напред. Бил е самокритичен и винаги е уважавал мнението и заслугите на другите. Прадядо ми Стефан, съпруг на най-малката дъщеря на Яна – Елена, пише в спомените си как Левски признавал, че „има много по-умни, но са страхливи. Такива требва да бъдат около нас и да се съветваме с тях, защото ние без тях не можеме, пък и те без нас не могат и тогава заслугата ни е равна."
Следвал е своите принципи и морал неотклонно. Бил е изключително честен във всяко едно отношение – в позициите си, в поведението си, в отношението си с другите. Както вече казах, бил е изключително скромен и непретенциозен. В същото време, много жизнен, радващ се на живота, харизматичен. Влагал е съвестност и страст в нещата, които е правил – когато е помагал на майка си като дете, когато е играел с другарите си, когато е служил при вуйчо си архимандрит Василий, когато се е обучавал и сражавал в легията на Раковски, когато е бил знаменосец на Панайот Хитов, когато е учителствал във Войнягово и Еникьой, когато е организирал мрежата от революционни комитети и обикаля България надлъж и нашир. Справедлив е бил и способен да проявява търпение, но безкомпромисен спрямо себе си и спрямо другите, що се отнася до делото – България и българите да бъдат свободни. И силно вярващ – в Бога и в човека. И в замисъла и каузата си, поради което е и надмогвал болка и несгоди. Бил е предан и целеустремен син и брат, другар и родолюбец.
- Какво съхранява родовата памет за него в личен план – любимото му ядене, някакво хоби?
- Не знам какво е обичал да яде, но знам, че много е обичал децата. Винаги, когато отсядал в хана на вуйчо си Генчо, който бил през пътя срещу родния му дом, отделял време да погледа играта на племенниците си на двора. Или, когато се е срещал с тях, ще качи племенницата си Гина на конче и ще я хване за плитките, докато тя щастливо се смее. Или ще сложи в скута си другата си племенница София да му попее, както се е случило и по време на последната му среща с майка му малко преди да бъде заловен, и ще я целуне по челото, похвалвайки я за хубавото пеене. Или ще привика децата на свой съратник и ще им говори благо, че те някой ден ще доживеят свободата, но никога не трябва да се страхуват. Защото страхът е онова, което ни сломява и ни прави роби... Или с малките си ученици ще научи котка, куче и агне да живеят и играят заедно, без да бягат едно от друго, за да им покаже, че различието не бива да ни разделя, а да ни обединява.
Обичал е много и да пее. Пеел е прочувствено и завладяващо. Вероятно в песента е намирал утеха, но е успявал и да увлече другите със своето пеене, да ги разтуши в тежки времена или пък да ги мотивира...
Обичал е знанието, защото то позволява на човек да мисли, да надскочи дребнотемието и да разшири хоризонтите пред себе си. Не е случайно, че той и брат му Христо са сред съоснователите на Българското книжовно дружество, днес Българската академия на науките...
- Васил Левски е най-последователният, целенасочен и прецизен в изпълнението на предначертаната цел български революционер. На какво се дължи това според вас – на вяра в себе си или на вяра в народа?
- И на двете, според мен. Още от малък Васил като че ли е носил в себе си усещане за предопределеност. Баба Яна е разказвала на дядо ми Андрей – един от синовете на най-малката й дъщеря Елена и съпруга й Стефан Красев, свой любим спомен от детството на брат си. Още дете тогава, играейки в двора докато тя помагала на майка си с къщната работа, Васил започнал да я пита дали знае какъв ще стане като порасне. Тя изброила няколко предположения, за които се сетила – поп, даскал, търговец, занаятчия, но той все казвал „Не!" Накрая тя го попитала: „Какъв ще станеш тогава, бре, Василе?" и той с грейнали очи и отвърнал: „Един Бог знае, и аз!"
Несломим е бил Левски и дълбоко вярващ – в себе си, в българите, в правото ни да бъдем свободни, в живота. В спомените си Панайот Хитов разказва за него: „Той беше човек неустрашим, не кусваше ни вино, ни ракия, нито пък пушеше. Едничко нещо, към което имаше страст, бяха свободата на отечеството и старите народни песни, на които той беше майсторски певец." Но не само страст, а и силна вяра е имал в българите. Когато Левски решил, че целта е да се организират по военному сто хиляди бойци, които, въоръжени със средства от народа, в точно определен ден и едновременно да нападнат турските конаци и казарми, а някои от другарите му изразили опасения, че турците в отговор ще противопоставят петстотин хиляди свой бойци, той отвърнал, че „всеки един от нас струва колкото петима от тях!".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
