Бацилът на развалата порази душата на българите, егоизмът руши семействата
„Бог е толкова милостив към мое смирение! Не знам с какво съм го заслужил" – очите на един от най-достойните личности, които познавам, се напълниха със сълзи при тези думи. Помислих си какъв дар е да мога да разговарям с него – с Негово Високопреосвещенство Видинския митрополит Дометиан.
– Считате ли се за успял човек? Удовлетворен ли сте от изминатия път?
– Слава Богу, Божият промисъл е бил много щедър към мое смирение. Дължа много за своето израстване на добрата семейна среда. Баща ми беше ревностен свещеник и аз още от най-ранна детска възраст приех в сърцето си вярата, евангелските истини, и целият ми живот в Църквата. Още преди да се науча да чета, вече пеех с моята по-голяма сестра на клира и помагах на баща си в богослужението. 13-годишен отидох в семинарията. Началото на моя живот бе поставено в духовното русло – в служение на Бога – и аз през всичките тези години съм се развивал в него. В послушание, в прилежание, трудолюбие.
Под грижата на родителите ми и на моята сестра от малък съм започнал да чета подходяща за духовното ми израстване литература, която да разширява познанията ми за света, но и да възпитава в мен истинските нравствени ценности. Особен интерес за мен е представлявала историята. Възхищавах се от личности с много здрави морални устои, от героизма, патриотизма, себежертвата, благородството и почтеността. Историята вдъхваше в мен доверие в нашия народ, в силата му да преминава през трудни периоди, да преодолява тежки изпитания и да се възражда след години на погром. Майка България преминава през войни, робства, удари, без да променя нито името си, нито пътя на своята история, нито вярата си, нито духовния си облик и традициите си.
Ако се върна на въпроса Ви дали съм удовлетворен от изминатия път, ще кажа следното: От едно скромно бедно селско дете с тояжка – детското ми послушание беше да съм говедарче – стигнах до немислимо високата чест да бъда български митрополит, пастир на поверения ми Божий народ на една старославна епархия, каквато е Видинската катедра. Всичко отдавам на Божията милост и с нищо незаслужена любов към мене. Когато стигнах до положението да бъда главен секретар на Светия Синод и първи викарий на патриарх Максим, съм съпътствал Негово Светейшество при всички му официални пътувания в другите поместни православни църкви и в страните, където пребивава значителна част от българската диаспора. Помня почестите и уважението, с които са ни посрещали и обграждали навсякъде. Българският патриарх върви напред, благославя многочисления народ, а аз като член на делегацията вървя след него и си мисля: „Господи, колко си велик, колко чудни са делата Ти и неизмерима Твоята милост! Българският патриарх, който идва от едно малко планинско село, израснал в скромни условия, и аз, говедарчето от родопското село, а ни обсипваш с такива почести!"
– Има ли нещо, за което си казвате: ако можех да върна времето назад...?
– Аз нямам за какво да съжалявам. Имал съм възможност да избирам: да създам семейство, да се радвам на челяд, да направя светска кариера. Но Бог ме е напътил по път, който е счел, че ще бъде най-продуктивен, най-полезен, както за моето нравствено издигане, така и за светата ни Църква. Това, което Бог ми е дал, не бих заменил с нищо друго.
Аз знам какво е да имаш добро семейство – пет деца бяхме, заедно сме били в делник и на празник в разбирателство, взаимопомощ. Но нищо не може да замени онова, което аз съм преживял и изживявам сега, защото моето семейство е цялата епархия, моите чеда са духовниците и техните чеда са и мои чеда. Чувствам се много по-богат и удовлетворен от всеки, който се радва на многолюдно сплотено семейство.
– Как бихте отговорили на човек, ако Ви запита: защо ми е вярата, защо ми е Църквата?
– Мога само да съжалявам човек, който си задава подобен въпрос. Видно е, че такъв човек винаги е бил далеч от вярата и Бога, не е вкусил от благодатта, от сладостта на живота в Църквата, от духовните радости, които дарява Тя. Няма по-голямо безумие от онова, което визира боговдъхновения пророк и цар Давид: „Рече безумец в сърцето си: няма Бог". Такива хора са нещастни.
Един живот, изпълнен с вяра, е живот, изпълнен с надежда във всесилния и любящ ни Бог, а тази надежда ни изпълва с любов към Господа и нашите ближни, която прави живота ни изпълнен със смисъл, радостен и пълноценен.
– Заповедта за любовта - към Бога и към ближния, е най-важната Христова заповед. Коя любов е имал предвид Христос?
– За нея апостол Павел в своя химн за любовта казва: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада". И ако човек съумее да постигне тези достояния, които характеризират истинската любов, постигнал е всичко.
– Има ли лесни и трудни времена, подходяща и неподходяща среда, за да живее човек по Бога?
– Левски е казал: „Времето е в нас и ние сме във времето". Времето е важен фактор в живота на един човек, на едно семейство, на един народ. Съвременните хора по земята живеят под голям стрес, под заплахата от терористи, които са готови да се самовзривят на места с голямо струпване на хора и да избият десетки невинни, живеем в страх и несигурност. Аз, който съм живял толкова много години, мога да кажа, че това е време по-страшно и от войната, защото човек не знае откъде дебне врагът и как изглежда той. Това е и време на безпътица, в което хората са загубили верните нравствени идеали и посока. България е минавала през какви ли не времена и изпитания, в немотия, във войни, но хората не са губили своята вяра, достойнството си, високите си идеали и нравственост.
А и днешното време на така наречената демокрация не можа да оправдае очакванията, надеждите ни. Очаквахме да се преодолеят някои недъзи в обществото, но не биде. Отново сме подложени на изпитания, но вече от друг характер – безработица, крайна бедност, несигурност... Хората са разочаровани, доведени до крайно отчаяние и безнадеждност.
Напоследък ми се наложи често да пребивавам в здравни заведения. Удивявам се, че България е толкова благодатна страна, с прекрасна природа, а колко народ се тълпи пред кабинетите на лекарите! От малки деца до възрастни хора. До каква степен физически е неустойчив и болен нашият народ, а да не говорим духовно колко е немощен и увреден! Какви размери е придобило безсърдечието, безнравствеността, агресията! Какво неуважение, пренебрежение към другия, към стария човек, към учителя, към лекаря...! Към свещеника, слава Богу, не можем да се оплачем. Но чудно е откъде този бацил порази душите на българите – да посяга дете на дете, да посяга човек на учител, на лекар, да забогатява безмерно някой от нищетата на другия.
– Кой е този бацил?
– Бацилът на развалата, който развращава човешката душевност и взаимоотношенията. Не намирам по-подходящо определение от това – бацил. Това е бацилът на греха, който разяжда човешките души и тела, когато не са „осолени" със солта на вярата. Трагедията на нашето време е, че вярата е оскъдяла, че хората се отдалечават от Бога, не познават Бога и нехаят за Него. Оттам идват всичките проблеми.
Училището дава много ценни знания по точните науки, природните... Но пропуска да даде най-ценното: знанието за Бога, за вярата, за смисъла на живота.
– Как трудолюбието, послушанието, крепката вяра, в които сте възпитан от най-ранно детство, са Ви помогнали да живеете достойно ? Кажете го като съвет за днешните родители!
– Това възпитание е плод на семейната благородна среда, на която се радвах аз и която днес повсеместно се руши и отрича. Бог така е направил, че семейството да бъде огнище на любов, доверие, доброта, взаимност, подкрепа. Какво очаквате от поколения, които са израснали без здрава семейна среда и нравствено възпитание в традиционните християнски ценности, без майчина ласка и бащина грижа, без уважение към авторитета и послушание? Всичко в Свещеното Писание говори за важността на семейната среда, която вае личността и я закърмя с добродетели.
Българите са талантлива нация и ние виждаме как децата на България, които са израснали в добра среда и са възпитани в трудолюбие, ученолюбие и родолюбие, днес прославят родината си по света със своите знания, изкуство, умения в различни области и са гордост и за родителите си, и за всички нас.
– Какво пречи на съвременния човек, за да изгради стабилно семейство?
– Алчността да задоволяваш всяко свое щение. Нагласата да се взима от живота и от другите без готовност за саможертва в името на другия. Много силен егоизъм. В прекомерна форма той е като раково заболяване. Руши и самата личност, и взаимоотношенията й, хората около нея, живота й. Осакатява ума на човека, чувствата му, духовния му растеж. Любовта е готовност да положиш и душата си – най-ценното, което имаш – за другия.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
