Вежди Рашидов: Пазарът на бълхите ме превърна в колекционер

Вежди Рашидов: Пазарът на бълхите ме превърна в колекционер | StandartNews.com

В новата столична галерия "Сан Стефано" тази вечер беше открита уникална експозиция с картини от XVII, XVIII и XIX век на автори от Холандия, Белгия, Франция, Италия, Германия. Отлично реставрираните платна са от личната западноевропейска колекция на Вежди Рашидов. Световноизвестният художник е решил да празнува рождения си ден с поклон пред творчеството на знайни и незнайни събратя от различните епохи.

"Подбрани с вкус и разположени в общо пространство, те се превръщат в поредното доказателство за емоционалния залог и социалната значимост на „този странен занаят" колекционерството. Те още веднъж подчертават, че истинският колекционер е пазител на духовни богатства. Той брани паметта от залиняване, възпитава, формира усети за традиция. Колекционерите са от най–важните гаранти за самото съществуване на културното наследство като призната и колективно пожелана ценност.

Колекциите са опредметеният творчески дух, те са вековни отпечатъци на човешкото въображение. Сбор от артефакти, но и биографични разкази за своите създатели. Така, както и тази колекция разказва за любопитството на Вежди, за неспокойствието на неговия дух, за пътищата, които е пребродил в преследване на своята събираческа „лудост". Сбирката от избрани западноевропейски картини още веднъж ни напомня, че творецът не е слепец на сцената на своето вдъхновение, а е внимателен ученик в голямата галерия на времето. Там се учи той, оттам черпи прозрение. Подобни публични жестове имат безспорен възпитатален ефект. Именно свободните, образовани и социално грамотни хора са истинското богатство на всяка просперираща модерна държава", казват от "Сан Стефано".

- Господин Рашидов, в кой момент от живота колекционерската страст пропълзя в кръвта ви?
- Преди 45 години на Пазара на бълхите в Париж открих два невероятни портрета на холандски майстор. Веднага пожелах да ги спася от пепелта на времето, от прахта на бита, от забравата на поколенията. От този миг нататък тази страст ме завладя изцяло. Няма нищо по-естествено от това човекът на изкуството да бъде колекционер. Затова реших, че на рождения си ден ще покажа артефакти от личната ми сбирка в новата прекрасна галерия "Сан Стефано". Нека хората да ме видят в различен ракурс - чрез домашните ми занимания и чрез артистичните ми "слабости". Досега винаги съм черпил публиката с авторски експозиции, нека този път да й предложа различен тип емоция. Издирвам произведения, които допълват съвремието вътре в мен. Портретът е тънка материя – чрез него пращаш послание за образ. Той е задължителен за всички култури.

- Точно в какво е тръпката да откриваш, да събираш?
- В това да дадеш втори живот на великолепни произведения. Да усетиш, че ти си този, благодарение на който те ще продължат да съществуват. Да "прочетеш" историята им, да избереш рамките. Винаги съм казвал, че колекционерите са другият музей в държавата. Уважение и поклон заслужават меценатите, които инвестират в артефакти, които ги съхраняват за обществото, за държавата си, за следващите поколения. Това са достойни хора.

- Кога ще видим нови ваши творения?
- През февруари - в галерията "Сан Стефано" по време на председателството ни на ЕС. Тогава ще покажа абсолютно нови рисунки и скулптури. Слава Богу, след две години прекъсване се завърнах в ателието си - при "аз"-а си на скулптор. Ваенето е моят начин на живот, моята възможност да бъда себе си. През април ще гостувам в Люксембург, след това в Монако. Водя сериозни разговори за изложба в Третяковската галерия. През 2019-а съм обещал отново да бъда в Истанбул, където гастролирам отдавна. Но за всичко това ми трябва време. Да не забравяме Париж, където правех изложби на всеки две години. Моят галерист Жан-Пол Вилен, един от най-тачените не само във Франция, се пенсионира. Но няма да се откажа от Париж. Неслучайно участвам в художествения живот на Франция от 1985-та. Първата ми голяма изложба в Париж беше тогава. Заминах за два месеца в ателиетата на Сите-дез-ар и започна възродителният процес. Оставих в София жена и дете. След двата месеца попаднах в хамлетовска ситуация – да се върна ли или да не се върна. Реших да остана. Член съм на Парижкия салон към Гран пале от 1987 г. Тамошната гилдия ме познава още именно от онова време, когато правех опити да емигрирам, но не можах да събера сили. Някога се сближих с великите Арман и Сезар. Само талантът сваля всички бариери при артистите. В залите на "Арт диалог" на Жорж Екли – това е нещо като малък Лувър, където има над 5000 скулптури и над 8000 графики от цял свят - са поставени 30 мои работи. Мисля и за Италия. Мястото на скулптурата и въобще на изкуството е там, където има динамика – от човек на човек, от колекционер на колекционер, от фамилия на фамилия. След като напусне ателието, започва истинският живот на творбата, нейното пътешествие. Едни и същи работи на Пикасо, Дали и други автори периодично излизат на пазара, на търговете и сменят собствениците си – това е техният път на остойностяването. Така стават все по-скъпи и все по-безценни. Изкуството е движение. Ако притежаваш много скъпо произведение на изкуството, все едно притежаваш времето. Това е усещането. Защото то не само краси, но носи информация за своята епоха, автор и събития.

* * * * *

Едно към едно пред "Стандарт": 

Видя ли светлината, значи съм жив. Очите са големият Бог.

В занаята милост няма, аванта на никого не пускам.

Артистът е търговец на емоции. Вечно нещастен, недоволен, страдащ. Даже ако е много щастлив, пак му е нужно малко страдание – в името на изкуството.

Нямам тежки комплекси. Има ги само този, който живее с претенцията да бъде това, което не е.

Всички религии проповядват смирение, морал и ценности – от християнската към исляма. Просто всяка от тях обслужва различни географски ширини. Агресията е друга работа. Но, както казват мъдреците, и доброто има юмруци – за да се защитава и побеждава.

Истинският талант не бива да се самозалъгва. Не може да мислиш, че никой не те разбира, защото си сложен и велик. Изкуството не съществува само за себе си, а за обществото, което има необходимост от него. Ако при социализма обслужвахме само строя и изпълнявахме ролята на негови пропагандатори, сега пазарът изисква конвертируемост. Ако някои хора произвеждат сирене, ние, артистите, създаваме продукта си от сълзи и радост. Останалото е самодейност и хоби. А всяка година опашката за гении става все по-дълга. Но пък пазарът е 7 милиарда. Някога на някои у нас им пречеше социализмът, но от 28 години насам могат да се разгърнат. Въпросът е дали някой ги иска.

През целия си живот съм бил вълк единак – сред рисунките и глината. Личността е много важна, понякога без нея моделът рухва. Нашивките са без значение. Стилът на поведение определя всичко.

Реших да си направя автопортрет - отлях го от бронз, изпилих си носа. Не бях го планирал -дойде ми отвътре. Забелязах в огледалото, че остарявам бавно. Получи се хубава глава. Когато художникът не работи по поръчка и душата му е свободна, стават интересни неща.
Самоиронията е сред основните ми изразни средства. Работя с нея. Още повече че битка с природата няма. Има само подчинение. Сложните житейски ситуации също провокират да се надсмиваш над «аз»-а си. Иначе няма да оцелееш. И да се спасиш от злонамереността на околните.

С Георги Трифонов, лека му пръст, тръгнахме да правим изложба в Академия "Лалит кала" в Индия. Пътят ни беше през Москва, но изпуснахме връзката за Делхи. Чак след два дни можехме да се качим на следващия самолет. Вече бяхме на летището, когато съобщиха за ужасяващо земетресение в Армения. В едно училище бяха загинали 200 дечица. Това ни разтърси до дън душа. Веднага решихме всички приходи от следващите продажби в Делхи и Париж да бъдат за семействата им и за останалите сираци в природното бедствие. За щастие имаше много откупки, общо спечелихме около 30 000 долара. Дарихме ги на град Спитака. Външното министерство на Русия пък ни покани за обща експозиция в Москва, откупи всичките ни работи и така заработихме още 30 000 долара. Армения получи от нас 60 000 долара, а моите скулптури и картините на Гошо от Москва заминаха за Ереван. Бяхме от първите, които реагираха. В Ленинакан, на 20 километра от епицентъра, има огромна гранитна плоча с имената на тези, които са помогнали. Моето и на Гошо са преди това на Шарл Азнавур. После ни поканиха в Армения, където ни обявиха за почетни личности. Арменците са хора с богати души. Неслучайно Яворов е писал с толкова любов за този народ мъченик. Бившите руски републики са невероятно интересни. Живеем с грешни представи за тях.

Внучките ми са страхотни дипломатки. Работят ме, както си искат. Навремето понякога се дразнех от лудориите на Вадим, а сега тези малки маймуни правят, каквото си пожелаят, а аз не се впечатлявам от нищо. В тях има нещо много истинско и готино. Всичко около тях ме изпълва с радост – може би една от последните във веригата на живота. Малките осмислят живота ми по различен начин.

Заради лошата ми уста попаднах веднага в списъка на тези, които останаха вън от яслата.
Лош характер. Но по-добре лош, отколкото безличен. Животът е енергия, творецът е крясък. Затова имам над 50 изложби из световни назовани галерии. Господ ме спаси от това да лъжа. Живял съм и живея честно и почтено. Не станах професор в родината си, но съм член-кореспондент на БАН, в Русия, в Европейската академия за изкуства във Франция, два пъти съм доктор хонорис кауза, имам около 10 ордени и медали в различни държави за принос към международната култура, притежавам 13 световни награди за скулптура. Но предпочитам да бъда Вежди. Това е истината - останалото е биография.

Винаги съм казвал, че мястото на интелигенцията не е на улицата – тя няма какво да прави там. Нейната мисия е друга. Средствата, с които може да протестира изкуството, остават във времето. Творецът – за радост, емоция, протест – е в ателието. Там е неговата сила. Там той създава паметта.

В крайна сметка темите в живота не са толкова много: борбата между Доброто и Злото, Майката и Детето, Мадоната, Светицата, Смъртта – също тема, но отбягвана, трудна за интерпретиране, има много лица. Всеки носи страха от смъртта. Не е необходимо да се нарисува, да се извае, да се опише директно – но тя винаги съществува в творбите на артистите. Онова, което създаваш като за последно, е страхът от смъртта.

Признанието не е чак толкова важно. Естествено, би било прекрасно някой да ти каже "Браво". Но познавам народа си и малко се съмнявам, че това ще се случи. Но в историческия план това няма кой знае какво значение, става дума само за морал.

Обичам България. Тук са гробовете на родителите и на брат ми. Но жертвах младините си и една камара амбиции. Живеех с илюзията, че мога да стана признат и известен от Кърджали - както Пикасо го направи от Антиб и Сен Пол сюр Ванс. Но уви. Върху камениста почва плод не вирее. Наивен съм бил, но това е.

Имам любима философия и може би успехът ми се дължи на правилното й изповядване. Човек винаги трябва да има силата и разума да напуска удоволствието, преди то да го е напуснало. Защото ако се окажеш зарязаният, тогава разочарованието и страданието е двойно по-голямо. Но се иска невероятно силен характер, за да се оттеглиш, когато тръпката е най-силна. По природа съм мъжкар, така че се опитвам да контролирам това, което се случва около мен и вътре в мен. Много е важно да бъда полезен – на държавата, на обществото, на семейството си. Вълнува ме само това. Не съм престанал да нося българския паспорт в джоба си.

Българинът продължава да е убеден, че няма нужда да пасе кравата, но може да цица от нея до безкрайност. Психология. Колко хора разбират, че бизнесът дава свобода? Доста от нашите артисти са убедени, че са родени цветя, които трябва да бъдат поливани, та ако ще наоколо всичко да се превърне в Сахара. Купуват Пикасо на търг за 100 милиона, защото е продукт.

Тъкмо бях завършил Академията, когато в България се появи някакъв Тилсен от Канада. Започна да обикаля ателиетата. Случайно видял моя работа на "Шипка 6" в обща изложба на млади артисти. По това време работех в магазинче под наем на улица «Зайчар» в Западен парк, екзотично ъгълче на пазара. Нямаше тоалетна, пикаехме в мивката. Показах на Тилсен няколко пластики и се молех дано нещо да му хареса и да купи, че беднотията беше голяма. Той ме запита: "Ако взема 10 ваши творби, ще ми направите ли отстъпка?" Щях да му кажа: "Абе, давай 200 долара и отнасяй каквото искаш". Тогава той ми обясни, че плаща по 1000 долара на парче. Това бяха първите долари, които виждах на живо и държах в ръцете си.

Със 7000 марки след изложба в Берлин купих първата си кола на старо - Форд сиера металик. Появих се в София с един от първите западни автомобили. Беше 1986-та. Нямаше мутри, нямаше мерцедеси. Всички гаджорляци в столицата ме гледаха с ококорени очи, готови на всичко. Бях супер – с доларите в джоба, с шоколадовите яйца от Корекома, с уискитата и бялата Кента. Баровец. Страхотно време – малки луксове и големи тръпки. Днес никой не би обърнал внимание на Форд Сиера.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Автор Спорт
Коментирай