Елка Няголова е филолог, поет, писател, преводач от пет славянски езика. Основател и председател на Славянска литературна и артистична академия. Главен редактор на списание „Знаци". Автор на над 20 книги с поезия - 10 от тях са издадени в още 7 държави. Нейни стихове са публикувани на повече от 15 езика. Има десетки награди у нас и по света - „Южна пролет", „Изворът на Белоногата" и „Дора Габе" – за цялостно творчество, „Белият ангел на поезията" (Полша), „Златна есен" и „А. С. Пушкин" (Русия), „Арка" (Сърбия), „Янтарен трилистник" (Рига), „Св. Стефан Щилянович" (Черна гора), „Славянска брошка" (Великобритания). Най-новата й книга с лирика се казва „Шест грама", а нейни издатели са „Орфей" и Славянска академия.
- Госпожо Няголова, смята се, че човешката душа тежи само 6 грама – мислите ли, че е така?
- Нека преди всичко да кажа, че това е метафора. И за най-любопитна във вашия въпрос приемам думичката „само". За колкото и грама да става дума. Опитите на науката да претегли, да измери неизмеримото с помощта на съвършени лазерни везни, дават различни резултати – 5, 6, 21, 23... Душата е неизмерима – с всичките й възторзи и страдания, възвисяване и сриване, с любовите и нелюбовите й, с мечтите и разочарованията й... Тя е частица от големия Божи дух и замисъл. Дихание, което ни е дадено за определена отсечка от време тук, на земята... Отделен е въпросът защо ни е даден този Път? Все си мисля, че ние, човеците, сме просто ракети-носители във времето: с първото си дихание получаваме паролата „Любов" и трябва да я пренесем през живота до следващите – тези след нас... Дали обаче го съзнаваме и следваме? А поезията изначално се занимава с душата и с това, което се случва в нея. Затова посегнах към тази тема, колкото и тайнствена да е тя...
- Този път сте избрали за издатели „Орфей" и Славянска академия...
- През годините мои книги са излизали в „Народна младеж", „Иван Вазов", „Христо Ботев", „Захарий Стоянов", „Български писател"... И към всички тях храня топли чувства на взаимност и благодарност за вниманието им. За Славянска академия е ясно – в последните 12 години тя е неотменната ми кауза за духовното сближение на славянските култури и за припомнянето на приноса им в европейското и световното културно пространство. За „Орфей" – да, има много специално внушение, което исках да направя – посланието за връзката между поколенията, за взаимното доверие и уважение. Затова се обърнах към живия класик в поезията - не само в българската, а и въобще в съвременната – Любомир Левчев. Многогодишното приятелство с него и семейството му не е на масовото битийно ниво. Това е общуване с ролята на слънчев часовник през годините. Той неотменно ми е показвал не точното, а ВИСОКОТО поетическо време. Не мога да забравя началото, когато Левчев като председател на СБП разчупи канона. И допусна автори от тогавашния Кабинет на младия писател до всички конференции, майсторски курсове, ежегодните семинари на брега край Варна, неформалните срещи и Международните писателски срещи в София. Всичко това утвърждаваше тази връзка между поколенията литератори, която е безценна. Навярно днес много от моите връстници-колеги си спомнят предрождественските срещи в дома на поета, когато говорехме за какво ли не. Когато неусетно се изграждахме като цялостни личности, когато между празничните наздравици звучаха стихове и Левчев искаше да чуе всеки от нас, а съпругата му Дора с деликатна усмивка ни обгрижваше и пълнеше трапезата с разни вкусни, приготвени от нея лакомства... Сам достигнал до всякакви международни признания, поетът, отваряйки очите ни за световните литературни процеси, често ни подсещаше: „Учете езици. Никоя поезия няма да е интересна за света и за себе си, ако ври само в собствен сос". (Това, последното, съм го записала в един от дневниците си.) Та ето затова след толкова много години ми се прииска да припомня с почитание тази важна връзка между поколенията в литературата ни. И да си кажа, че ми е провървяло: в различни моменти от живота си имах близостта и на други значими и велики (защо се плашим от тази дума?!) предходници: Дора Габе (от детските ми години до края на живота й), Елисавета Багряна (една от поръчителките ми в литературата), Евтим Евтимов (първият ми издател в „Народна младеж"), Найден Вълчев (мой учител в преводаческото изкуство), поетите Иван Динков, Първан Стефанов, Иван Радоев, Петър Караангов, Петър Анастасов, писателят Генчо Стоев - поколението преди нас. Сега, когато и моето поколение достатъчно „порасна", ми се иска да продължаваме онова, което научихме от предходниците.
- Автор сте на двадесетина книги – в България и по света. Различно ли е усещането за признание в родината и извън нея?
- Признание? Малко сложно понятие е това. И винаги поражда въпросителни. В нашата пъстра литература критериите за признание и непризнаване са относителни. Читателите имат различно усещане за поезия. И търсят своите автори. Това е напълно естествено. Но нека не гледаме толкова сериозно на тази тема. Помните ли какво казваше Иван Динков: „При поета признанието идва с волската кола, а си отива с ракетна скорост." Харесва ми здравословната самоирония. А ако трябва да бъдем по-сериозни, и обущарят, сътворил красиви и удобни обувки, е щастлив, чуе ли, че човекът в обувките е доволен, че ги харесва, че е обиколил с тях половината свят. С писателския занаят не е по-различно. В държавата на родния език обаче е по-топло, по-споделено. А при превода част от енергията на словото намалява. Особено при поезията. Бодлер казва, че при превода на стихове поезия е това, което се губи. Разбира се, че е преувеличено, но е близо до истината. Самата аз превеждам поезия от няколко езика и няма да е погрешно, ако кажа, че тогава съм двойно по-внимателна. От друга страна пък е сладко, когато книгите ти влязат в друг език, когато приобщиш към своя свят чуждоезични читатели и „пренасяш" българското си светоусещане в други земи. И е интересно да видиш и чуеш как думите ти се „прераждат".
- Писателите и властта - клетка ли са думите за днешния автор или изразно средство, с което той може да влияе и върху обществените процеси?
- Още от дълбоки времена словото на поета е имало силата да преобръща така нареченото колективно съзнание, да вдига народите на революции, да посочва диктаторите, да осмива невежите във властта. Иначе казано, поетът винаги е бил потенциална заплаха, а словото му – опасно. Затова и властниците във всички епохи са имали две възможности за отношение към писателя – или да се вслушват, да го подкрепят и уважават, или да го изпратят в изгнание (случаят с Овидий не е единичен). Днес вечната пиеса „Писателят и властта" има много повече сценични решения - най-често близки до фарса. Властта е на авансцена, писателят е зад кулисите. А тя до толкова е самовлюбена в духовната си слепота и немощ, че не се сеща дори да погледне към поетите – прорицатели във всички времена. О, не, сгреших – сеща се. Преди избори. И това е другият фарс – скучен и повтарящ се. Именно той доведе до апатия в обществото - до пагубен национален нихилизъм, който разрушава отвътре усещането за държавност. Разбира се, във всичките последни 30-ина години във властта имаше и има неколцина четящи и интелигентни хора, които ценят свободния дух на писателя, ходят по премиери на книги, търсят авторите, засвидетелстват уважението си към тях. Но нека да си кажем – те са единици, само толкова, колкото да подчертаят правилото.
- Имате национални и международни литературни награди – последните от Варшава, Москва, Белград, Рига, Лондон... Но не е възможно винаги да сте се радвала единствено на положителни оценки - как приемате отрицанието? Към вас, към близките ви, към вашия свят?
- О, и това е естествено. Балзак казва, че две неща еднакво се харесват на всеки - златната пара и евтината провинциална кокотка. Знам, че не съм нито едното, нито другото. И честно казано, не бих искала да се харесвам на всички. Ако едно безличие, ретроград или духовно оскъден човек ме харесва, това няма да е комплимент за мен. Затова пък внимателно изслушвам мнението на тези, които ценя. Същото е и по отношение на отрицанието към мен или моя близък свят. Концентрирам се върху съществени и градивни цели, които аз и моите приятели не калкулираме, а изповядваме. Защото имаме ясното съзнание, че времето ни е бедно на идеи, на нови рождества, на обич и споделеност, на позитивизъм... Останалото е дъвка за бедните духом. Що се отнася до наградите, темата е много разточителна. Трябва отделно да се дискутира. Но нека да споделя само това: да, мило е, носи радост, когато те оценяват. Но наградите са като бенгалския огън – фойерверкът е за кратко, носи празничност. На следващия ден си отново САМ пред белия лист и с още повече съмнения. И всичко започва отначало.
- А връщате ли се към тези моменти – на бенгалския огън?
- Да, понякога. При различни обстоятелства. Понякога – когато ми е недостатъчно общуването само с книгите или картините. Друг път – когато ми е оскъдна конкретната среда. Как се наричаше това – социална клаустрофобия ли?
- Как ще коментирате факта, че има няколко писателски съюза, а всяка гилдия около своя си огън се грее. Не се ли затвори сам литературният човек?
- Беше неизбежно да се случи. Като резултат от разделението. Много хитър беше този сценарий за противопоставянето на творческите гилдии в началото на промените. Нищо ново под небето: Разделяй и владей! Страстите се изостриха до крайност. Стигна се и до личностни обиди. Тотално отричане на едни и тотално фаворизиране на други. И пак по сценарий. Тръгнаха и едни списъци по телевизии и периодични издания:
Този е наш – ще го показваме,
оня е чужд – няма да го показваме
Смешна и жалка работа. И няма нищо общо с естетическите разделения, които в рамките на една литература са нещо естествено. Ценя колеги и от СБП, и от Сдружението. И е така не защото непременно изповядваме едни и същи идеи, а защото се радваме на високата литература. За мен е важно дали една книга е хубава или не, дали авторът и е числител, или е знаменател. Националният литературен и културен процес е един и неделим - и много ми се иска хората на изкуството да имат мъдростта да осъзнаят това. То все някога ще стане. Но защо да губим време и енергия?!
- Какво ще кажете за ударите под кръста? За това, че творците, говорещи за духовност, мятат словесни копия и стрели един към друг?
- В своето съзнание с думата „творец" аз наричам само Бог. А духовността е по-сложно понятие – тя е съвкупност от вяра, ерудиция, креативност в името на висши цели и на Доброто. Морал и нравственост, състрадание и готовност да помогнеш не само на ближния. Позитивизъм и любов към човека, ясна философска позиция за настоящето и бъдещето - но не за себе си, а за твоя народ, за света. Духовност е не само да палиш свещи в неделя, а да изминеш Пътя, да допуснеш Бог у себе си, да трансформираш в любов всяка своя постъпка. Защото Той е любов. За жалост, в живота ни го има и другото – ударите под кръста. Тези, които ги нанасят, са нещастни хора – те нямат ръст за друго. До там стигат – до кръста. Хората, които правят това, обикновено се обграждат със себеподобни и си търсят клакьори и маши, които да бъркат в зловонието на анонимното интернет-пространство, увеличавайки съсъка, възпроизвеждайки Злото, пред което всъщност се кланят. В нашите среди това правят обикновено завистливите и комплексираните - онези, които наум съзнават собствената си незначителност, но наполеоновският комплекс им внушава агресивната вождистка жажда да тъпчат, да доминират, да определят съдби, да убиват даже с присмехулни етикети и властови позиции. А после с хрисим вид да застанат край покойника и да четат надгробни слова. Виждала съм точно такива и ще кажа: болно ми е за блатото в душите им. Горко им – не ги чака добро!
- Непременно ли на човек му е нужен бряг?
- Така сме устроени. Брегът в по-широкия смисъл е устойчивост, спасение от въртопа на не винаги ясното ни съвремие. Борба със скепсиса и със заклинанието, че „е започнало миналото свършено време на света". Брегът е и привързаност към живота. Брегът е и очакване – на кораб, на вести, на любими хора. Той е и вяра, и надежда, и памет. Човекът без памет е като разбит сал. Човечеството – също.
- Вие сте човек със стабилни брегове - семейство, син, внуци, съпруг, занятие... Често се усмихвате, но имате ли моменти на слабост, на неудовлетвореност?
- О, на неудовлетвореност – колкото искате! Най-строгият екзаминатор съм си самата аз. Ако днешните два реда са лишени от кръв и енергия – провалила съм се. И най-страшното – пред себе си! А във всичките тези години на разграждане, на противопоставяния, на рушене на общности, важен за мен е и брегът не само на семейството, а и на приятелите, също – и на колегите от Съюза на писателите. Много се старая да не ги подведа. Това, което ме прави уязвима и нехармонична, е предателството. Кой ли от нас не го е преживявал! И аз съм имала подобни случаи. Тогава обикновено дори не знаем как да реагираме. Дал си на някого цялата си открита душа, а се оказва, че той искал съвсем малко – някакви си ползи. И бързо те е заменил с оня, от когото ще ги получи. Живот! Никой не е застрахован от огорченията. Що се отнася до семейството ми – благодарна съм на съдбата, че не живуркаме скучно, а всеки от нас е по своему луд и преследва с кроул една мечта, една идея. Че се подкрепяме с любов, когато някой от нас нагълта вода – и това се случва.
- Какво казвате на вечно лутащите се, които трудно намират бряг? Дали българите не сме орисани вечно да го търсим?
- Темата е библейска. За нашия народ също е стара. Аз не съм човекът, който раздава рецепти. Само знам, че Пътят е личният избор. Той просто трябва да се извърви. Но преди тръгване е нужно да знаем, че е вектор, т.е. трябва да има посока. А посоката се определя от личния морал, ценностна система и вътрешна свобода. Всичко друго е софистика. Моята лична болка е, че в българското общество липсват Мойсеевци.
- Дали само в нашето или в обществата в преход? С какво славянската идея може да ни помогне да вървим напред?
- Зависи кой какво влага в думата „напред". Нека по-добре да се върнем малко назад. Не движеха ли всъщност напред своите национални общности перата на поети и писатели като Пушкин и Толстой, Сенкевич и Мицкевич, Шевченко и Леся Украинка, Иво Андрич и Десанка Максимович, в по-ново време – Нил Гилевич и Иван Драч... Ами какво да кажем за Распутин, Евтушенко, Дементиев? Хайде да не бъдем прекалено скромни – можем ли да премълчим духовната роля и на талантливите български поети? Кое е „напред" и кое е „назад" в областта на духа и развитието на цивилизацията? Едва ли могат да го кажат политиците (от която и да е страна!) Казва го времето. То е оня умен и последователен ревизор, който проверява надписаните сметки. Колкото до идеята за славянството, тя не противоречи на идеята човечеството да върви заедно към по-добро. Напротив – добавя своя принос. Но това не означава да забравим своя корен, своя език и култура, своята славянска общност, дали на света толкова много в духовен план и продължаващи да обогатяват световната съкровищница.
- Има хора, които ще хвърлят поглед на интервюто, но няма да прочетат новата ви книга. Какво ще им кажете?
- Ще съжалявам, че сме се разминали, преди да се срещнем. В тази книга има няколко тайни пароли. Ще ги узнаят само тези, които я прочетат.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
