Силно емоционални и мощно магнетични акварели показва Вежди Рашидов в елитната столична галерия "Арте". Те са в туптящи и енергични цветове: тъкмо обратното на онези, за които разни хора предполагаха, че ще завладеят фантазията на прочутия художник, докато той водеше най-важната битка – за живота си. Вежди обаче за пореден път доказа, че е мъжкар от световна класа – и не само победи гадна болест, но и "излезе" от нея с великолепки платна. Министърът на културата, който на 14 декември има рожден ден, се закани, че догодина по същото време в "Арте" ще подреди скулптури – временно "изоставени" заради опасния за гърлото му прах в ателието.
От 2006-а насам това е осма еспозиция на Рашидов в "Арте": пейзажи, цветя и натюрморти - изящни, реалистични, абстрактни, нежни, романтични. След като предишната благотворителна изложба се оказа твърде недостатъчна за почитателите на Вежди, сега те отново могат да се насладят на красотата, която всеки ден е пред очите ни - и която много често пропускаме в истеричния си бит. Вежди е замислил и нещо зрелищно – да извае кози в естествена големина за един от склоновете край брега на Созопол.
- Какво има в арт графика ви, господин Рашидов?
- Получих официална покана от музея на Пикасо в Антиб и от фондация "Мег" в Сен Пол дьо Ванс – любимото свърталище на Пикасо и на Шагал, който е погребан там. Чаках да свърши министерстването, за да не се получи така нареченият конфликт на интереси. Има чувствителни хора, които реагират остро на таланта. Искам да са спокойни - като приключи мандата, ще направя изложба в "Пушкин" в Москва. Там има две мои неща, купени преди години. В момента пет мои скулптури са в годишната изложба на "Клайне" - много стара, много известна, много престижна галерия във Виена. Влизането в нея е доста трудно – защото излагат само големи и скъпи световни имена. Имах щастието собственикът да ми звънне с желание за среща. Дадох му каталози и така тръгна. В Хасково пък в момента ми тече изложба. Голямата ми радост е експозицията в галерия "Средец" – с мои младежки скици и рисунки. Като всеки студент, навремето съм захвърлял и вероятно късал ценни работи. Имам изключителни работи, за които съм получавал шестици – хич не ми е минавало през акъла, че трябва да ги пазя. И понеже случайно ги намерих, реших да ги покажа. Хубаво е да видиш началото и изминатия път. Като гледам, съм бил голям мераклия и добър рисувач. Кандидатствах в Академията скулптура и илюстрация – бях съответно първи и втори по бал. Вдигнах много летвата. Тези, които не успяха да влязат, ме намразиха. Завистта ме съпътства още от тогава. Това обаче е нормално. алантът винаги е сам. Защитава го само онова, което създава. Докато посредствеността се събира в групи, които нанасят най-големите беди на автентичните интелектуалци. Посредствеността е силна в своята масовка. Лъжливата претенция е да бъде забелязана.
- Имал ли сте стълкновение с въпросните групи?
- Още от самото строителство на Ларгото непросветени и агресивни момчета се опитваха да кажат какво да се случва. А Ларгото не е мой проект – правеха го петима блестящи архитекти, а парите бяха европейски. Само имах волята с екипа си да го организирам и завърша. Днес всички се възхищават от Ларгото – то все повече ще доказва себе си, защото носи едновременно историята и бъдещето на България. "Квадрат 500" беше блокиран пак от същите тези хора. Казваха, че в него няма какво да се сложи – обида за националната култура и идентичност. Като художник добре знам какво предлагат депата – там има произведения за още два подобни музея. Реших да върна "Шипка" 6 на колегите. Бях оплют. Тръгнахме да сменяме краката на коня срещу Парламента – олелия до Бога. И всичко това, за да не се случва нещо, което трябва да се случи. Когато станах министър, парите за сценичните изкуства бяха 48 милиона. Сега са 80 милиона. Киното имаше 8 милиона и 900 000. Сега разполага с 14 милиона и 200 000. Дадохме 2 милиона и 600 000 за книги. Ще заделим още милион. През цялото това време арогантни персонажи грозно ме плюеха. Въпреки всичко придобих важно качество – да пускам цялата тази помия да се оттече. Защото
това, което съм направил, може да се посочи
от ремонтираните театри и опери през ремонтираните училища в София, Плевен, Бургас, Пловдив до възродените шест музея. Някои от авторите на паметниците от соца бяха склонни да се съгласят с претопяването на творенията им. Независимо, че са взимали едни хубави пари за труда си. Независимо, че няма от какво да се срамуват – голяма част от тях са прекрасни произведения. Няма нужда да ги свързваме с тоталитарния режим. Не съдя българския творец за това, което е създал. Той не е политик. Той е отразявал времето, в което живее. И затова истинският артист трябва да има свобода в мислите, а не да носи страх и комплекс за малоценност. Така че Музеят на соца спаси шедьоври – на Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Стоян Венев, Илия Петров... България си получи имотите на Екзархията и Метоха в Истанбул – върнахме си ги след 100 години с нотариални документи. Доволен съм. Е, нося си и болката – заради гласовете "против" на паразити, за които не е ясно с какво са полезни на държавата.
- Кои бяха вашите учители?
- О, бяха прекрасни, светла им памет. Бунарджиев – преподавателят ми по рисуване, беше и директор на Художествената гимназия. В по-горните класове – чудесният Пунев. Много ценните Благо Илиев и Йордан Гаврилов – по скулптура. На акварел съм се учил от Васил Вълев – още е жив и здрав, идва на всяка моя изложба в "Арте". Много обичах Стефан Гацев – сближих се с него, беше изключителен. Имах щастието да му помагам – правеше великолепни монументални неща. В Академията мой професор беше Димитър Даскалов, светла му памет – човекът, който направи големия паметник на Христо Ботев в Калофер. Чиракувал съм точно тогава. Много народ бяхме край Далчев, когато той подготвяше мемориала за Пловдив. Учехме се, доволни, че се докосвахме до професорите си. В онази епоха те бяха истински. Сега всеки втори бездарник има научна степен – за прослужени години.
- Каква беше атмосферата тогава, останаха ли приятелствата от онзи период?
- Човек винаги търси себеподобните. Те му дават плътност в живота. Много е важно да има състезание между кадърните. Когато искаш да израснеш до другия.
Да си добър като ближния – това е заветна цел
Аз имах тежък комплекс като момче от село. Затова моето желание да се докажа беше неистово. Животът ми предложи хиляди възможности. Една част от тях ми донесоха радост и слава. Друга – негативи. Но човек не е любовница на целия свят, за да го обичат всички. Всичко ми се случи – от най-хубавото до най-лошото. Мога да се похваля с изключително свестни и предани приятели. Беше си истинско изпитание, когато трябваше да ги сложа на кантар. Едни останаха, други паднаха.
- За купоните ви в Академията все още се разказват легенди...
- О, бяха преживяване, което не е за изпускане. Като студент бях на квартира на един таван на улица "Димитър Полянов". В съседните тавани бяха все колеги: Вълчан Петров, Христо Печката от Толбухин, Свилен Блажев, Жоро Алайков от Кюстендил – изключително способен артист. Силна група, млади и диви.
На мойто прозорче имаше буркани с мас
Някой като се облегнеше, ги събаряше – и право в двора на съседното МВР. Постоянно пишех обяснения, че нямам намерение да убивам който и да било милиционер. Беше готино време. Миехме чинии в мензата, метяхме ателиетата на професорите за някой лев. През ваканциите бях асфалтаджия в цех на гара "Искър". Сутрин в четири-пет часа ходех да паля казана. Всяко лято бачках при баща ми в мината в Мадан – бутах колички с руда за "Горубсо" в Кърджали. Хубави години.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
