КАМИЛСКИ КАМЪК - разказ - Култура

На Ради Панайотов

Отвъд Великата пустиня
светът е само фреска.
Хей, странниче, пази съня си,
насъне можеш само
ти да го достигнеш...

и после с копнеж да нарисуваш...

Слънцето падаше косо и светлината правеше цветовете и далнините насреща прозрачни. Жената зад телената ограда присви очи, за да проследи по-ясно двамата мъже, които излязоха от автомобила, спрял на черния път, и тръгнаха към вилата. Единият бе белокос, още строен, с червендалесто, гладко лице и свенлива усмивка. Другият – малко по-млад и едър, светлолик, плешив и с големи старомодни бакенбарди, изостана от него.
- Добър ден! – извика отдалеч белокосият, сякаш се страхуваше, че може да я притесни.
Жената отвърна на поздрава и видя как погледът му премина по ниската, разлята сграда на вилата, малкия чист двор, овошките и детето, което се люлееше на въжена люлка, завързана на едно от дърветата. „Кротък човек, но малко отнесен" – помисли си жената.
Другият мъж също поздрави и се опита да се усмихне. Имаше сини, ясни очи и тънки прибрани устни. „Този е дълбока вода. – погледна го жената. – Никога не знаеш какво мисли."
- Търсим тук един голям камък – каза белокосият.
- Какъв камък?
- Такъв, като стълб, забит в земята, а може и да са няколко. Викат им девташлари.
- А-а – усмихна се жената. – Камилските камъни. Те са в другия край на селото. Там има. Тука край нас няма.
- Казаха ни, че има – повтори белокосият. – И на фотография съм го виждал. Поне два метра висок, насред полето.
- Е, не знам – вдигна рамене жената. – Аз съм родена тук, ама не знам да е имало. Те са в селата отдолу, край пътищата за Плиска.
- Чудна работа! – вдигна вежди белокосият мъж. – Веднъж даже ме водиха да го видя, но объркахме пътя.
- А защо им викате „камилски" на тези камъни? – обади се едрият мъж.
- Поверие има такова – отвърна замислено жената, - че с камили са ги докарали дотук, ама било много отдавна. Преди потопа. Кой знае! Вие защо ги търсите?
- Така - отвърна несигурно белокосият - да ги видим. Чували сме за тях.
- То много има наоколо, ама тук няма – погледна го жената, после хвърли бърз поглед към детето, което обикаляше край люлката.
Белокосият мъж отмести очи към синкавата равнина насреща. Вилата бе на високото, отделена от другите къщи и далече от пътя към селото.
- Тук сте уединени – обади се едрият мъж. – У нас всички строят близо един до друг, а в Австралия е обратното.
- А! – погледна го с внимание жената. – Там ли живеете?
- И там, и...минен инженер съм, обиколих света.
- Хм – вдигна вежди жената. – Не приличате на инженер.
- Защо? – учуди се едрият мъж и пристъпи към оградата. Лицето му бе омекнало и присвиваше очи от слънцето като дете.
- Синът ми е инженер, ама работи като нощен пазач в Лондон. А вие ми приличате на учител или учен.
Когато жената се разбъбри, белокосият се дръпна малко встрани и погледна разсеяно към покривите на къщите долу. Бяха подредени като детска мозайка.
- А вие какъв сте? – попита го неочаквано жената. – Какво работите?
- Бях техник в строителни войски, после завърших химия, сега... - отвърна неопределено той и като че се смути.
- Той е природозащитник – обади се едрият мъж, - ама има постоянно проблеми с властите.
- Гледай ти! – учуди се жената – Уволняват ли ви?
- Случва се...
- А приличате на кротък човек?
Белокосият се усмихна стеснително и вдигна мълчаливо рамене.
- Нищо не е такова, каквото изглежда – каза жената.
- Вие отдавна ли живеете тук? – попита едрият мъж.
- Не – поклати глава жената. – Никога не съм си представяла, че някога отново ще се върна тук! Но ето, случи се! – жената млъкна и погледна пак детето. То слезе от люлката. Беше пет-шест годишно, русоляво, слабовато, с голяма бенка на бузата и бавен поглед. – Заради него! Живеехме от години в София, синът ми остана без работа и решиха да емигрират със снахата. Взеха и него, нямаше още три годинки, пък там...- жената замълча и преглътна.
Иззад сградата излезе сив, рошав пес и погледна подозрително двамата мъже. Беше мелез, с бяло петно около едното око и черни лапи. Вдигна муцуна и щеше да излае, но тя му махна с ръка да се прибира. Двамата мъже я чакаха търпеливо, с наведени глави да продължи, но жената се обърна бавно и влезе във вилата.
Върна се с няколко круши в ръце и ги подаде мълчаливо над оградата на мъжете.
- Да се почерпите! – каза след малко и се усмихна. Сигурно беше прескочила петдесетте и едва ли някога е била красива, но очите й грееха като на момиче.
- Ще извинявате – обади се белокосият, - че ви отнехме от работата ви..!
- Ами...Щях да пера, но сега за всичко ми стига времето. Вие имате ли деца?
- Той – четири! – усмихна се едрият мъж. – Аз засега- едно, ама ситно.
- Значи можете да ме разберете. Омъжих се съвсем млада и майка ми изгледа двете ми деца. Аз, да си кажа правичката, тогава не усещах голяма грижа за тях, все бързах, учих задочно, правех кариера. Прибера се вечер, целуна ги и най-много да ги приспя, всичко останало мама и баба. Но се издигнах, стигнах до директор на голямо училище за деца с ментални проблеми. Когато се роди внукът ми вече беше друго: привързах се от първия ден и не можеха да ме отлепят от него. Така и не разбрах какво точно се е случило в Лондон, а може и да не ми казват, но детето загуби от уплах говор. А тъкмо беше хубаво проговорило. Уж имах опит с такива деца, знания, но когато злото почука на вратата ми, се изплаших до смърт. Тръгнахме по лекари и тук, и там, и всичко в живота ни се обърка, мъжът ми започна да пие, колкото спестявания имахме – изтекоха. Нищо и нищо! Детето се затвори съвсем и разви някакъв аутизъм, синът ми се свърши, а снахата живееше само на хапчета. Тогава в Лондон сънувах сън...
- Сън? – прекъсна я едрият мъж и очите му се разшириха.
Жената само кимна и продължи:
- Вървя боса по черен път през равнина, а на стъпалата ми пари, пари, не се трае. Подскачам от крак на крак, ама не спирам. Бързам за някъде, но не знам закъде. Поглеждам надолу, върху разжарени въглени ходя, после върху сол. Ту въглени, ту сол! И боли, боли, ама друг път няма! После изведнъж нозете ми изстинаха. Гледам, на бял хълм съм стъпила. Не е хълм, а купчина захар, а пред мене - като на длан моето родно село! Че като започнах да плача насън, рев, рев и то на глас, а сълзите ми текат като река! И не знам защо – хем ми е мъчно, тегаво, хем ми олеква...Тогава като през мокро стъкло видях тази виличка, мисъл даже нямахме да се връщаме тук, а още по-малко да строим, но я видях. Същата, с двора, а в него детето. Играе си нещо и ми говори, говори, но аз не мога да го чуя! Мърда устни, ама като в ням филм, не излиза звук. Тогава видях три камилски камъка, дето ги помня от дете, но големи като катедрали. Стоя под тях и душата ми се пълни като чаша с покой и нега.
Тя млъкна и прекара унесено показалец по едната, после по другата си вежда. Белокосият мъж отмести разколебано поглед към виещата се в ниското лента на пътя. Жената сякаш не ги виждаше.
- А детето..? – обади се несигурно едрият мъж. – Детето проговори ли?
- Проговори - отвърна тя, - ама по някакъв негов си начин. Рече каквото си иска и млъкне за часове...Като човек, който дълго мисли какво да каже.
- Всички човешки истории отвън си приличат – каза след малко белокосият мъж, - но отвътре за всеки е като възел. Стяга те и нищо друго не виждаш! Е, моят приятел от другият край на света се върна пак заради сън...
- А? – като че се събуди жената и погледна едрият мъж. – Наистина ли?
- И аз вече не знам кое е истина и кое не! – размърда рамене едрият мъж, после се оживи и продължи: В началото животът ми вървеше трудно, но равно, като парен влак. Емигрирах през деветдесетте години от България с първите. Аз съм късно дете и родителите ми бяха вече на възраст. Не можех да разчитам на тях материално, не ми се учеше повече и светът ме мамеше. Пристигнах в Сидни с абитуриентския си костюм, един очукан куфар, няколко долара и глава, пълна с мечти. Какво препатих - аз си знам, спях по гари, под мостове, в градинки, изоставени сгради, работех каквото ми падне и постоянно се местех от град в град. Сръчен съм и хванах няколко занаята. Бях бояджия, фаянс се научих да редя, покриви да поправям, докато един ден не попаднах в златната мина в Калгуурли. Започнах и професията ме увлече. Работих, после завърших минно инженерство и пак се върнах в мината. Издигнах се в компанията, пътувах по няколко континента. Времето си течеше като вода, имах няколко връзки с жени, но така и не стигнах до брак. Докато на четиридесет и четири години изведнъж се уплаших. Останах една вечер последен в офиса и в тишината на огромната празна сграда усетих, че мога да остана сам за цял живот. Родителите ми бяха починали, нямах брат или сестра, нямах роднини и близки в тази чужда пустиня! Сърцето ми се сви и дълго време не можах да дойда на себе си. Блъсках се като оса в стените, мислих и все не можех да изляза наясно със себе си. Ще рече човек: какво толкова, здрав, прав мъж, да се ожени и готово! Ама не-е... Топлина исках да срещна, близък човек, наша жена, да ми е всичко това, което ми липсва!
Едрият мъж млъкна и си пое дълбоко дъх. Погледна лъскавия зрял плод в ръката си, после посърналата, жълтееща корона на крушовото дърво в двора и на лицето му трепна кратка невинна усмивка.
- Накрая се реших - каза след малко. – Зарязах всичко и се върнах в България, за да си намеря жена. Оттук нататък всичко се разви като насън. Отидох на гости у един стар приятел в Търговище и докато си играех с малкото му дете, влезе едно съседско момиче – дребно, смугличко, на щиглец прилича, с едни големи топли очи. Поглежда ме и трепка, трепка с клепки. Честно казано, не му обърнах внимание. То нямало и нужда, защото тя ме забелязала и като ме видяла с детето на ръце, после попитала: „Кой е този мъж?" и споделила с жената на моя приятел, че си търси такъв човек, дето да обича децата. С една дума – тя ме избра! Тогава разбрах, че истинските отношения са обикновено прости и безхитростни като детска игра. Тя искаше нещо, което аз можех да й дам и обратно. Оженихме се скоро. Аз имах малко заделени пари и купих едно апартаментче във Варна. Обзаведохме го, тя си намери работа на рецепцията на хотел, аз се главих в една от крайморските мини. Заплатата малка, но щастието – голямо! Сутрин не можем да се разделим. Тя, нали останала сираче на 14 години, ми вика:"Ти си ми всичко!" И вярно! Бях две години по-млад от баща й и двадесет и три лазарника по-стар от нея. Всичко хубаво, но мина година, минаха две, а тя не може да зачене. Аз пак започнах да си блъскам главата в стената: "Дърт си вече – си казвам, – за нищо не ставаш! Семето ти презря в чреслата, докато гониш михаля, а сега най-обичния си човек не можеш да направиш щастлив!" Тръгнахме по лекари, изследвания. „Здрави сте, казаха, няма пречки." Здрави, здрави, ама времето си тече...Отчаял се бях, когато една ранна утрин тя ме събуди. Лицето ѝ бледо, но живо. „Ще стане." – само каза. „Какво?" – питам. „Ще стане – повтори – Ще си имаме рожба." „Откъде разбра?" „Сън имах."- толкова рече и повече дума не даде да се издума. Минаха няколко дни и ми казва: "Тази радост дето ще дойде, трябва да се заплати, с болка да се изплати. Така е на Земята". Какви ги говориш?"- питам. „Само ти казвам да знаеш – отвръща и пак замълчава. После разбрах, че братче имала, починало малко и то й се явило. Аз в сънища не вярвах, но космите ми настръхнаха, защото с кожата си усетих, че издълбоко говори. Каквото каза, това и стана. След няма месец забременя и роди момиченце. По небето ходех, но скоро след това затвориха мината и останах без работа. Хващах се тук-там, но доходите несигурни и последните ми спестявания заминаха. Аз съм специалист по взривове, златото на повечето места по света се вади от открити мини и можех да тръгна за чужбина, но сърце не ми даваше да я оставя с толкова малко дете и без роднини край нея. Не ми даваше, не ми даваше, но от австралийската компания ме потърсиха, направо ме замолиха да се върна на работа. Заплатата беше космическа - едрият мъж млъкна и погледна двамата. Жената престъпи от крак на крак с омекнали очи, а белокосият се усмихна несигурно. Той преглътна и погледна детето. То сякаш усети погледа му и се обърна. На личицето му се изписа очакване.
- Мончо, ела при нас, бабо! – извика го жената.
То поклати отрицателно глава и им обърна гръб.
- Стеснява се – обясни жената, после покани мъжете. – Защо не влезете? Заповядайте, да поседнем на беседката!
- Не, не – отвърна едрият мъж. – Ще тръгваме!
Жената сякаш не го чу, поклати замислено глава:
- Ама как ви го е рекла: "На Земята всяка радост, всяко щастие се заплаща с болка." Сигурно си има и някаква мяра, колкото щастие, толкова и болка и ни грам повече или по- малко.
- Тъй ми го каза – оживи се едрият мъж. – Само че аз тогава не разбирах какво означава, чак после, когато...- той преглътна и продължи – когато нещата се обърнаха. Ама да карам подред: Мислих, мислих и й казвам: „Дай да се преселим в Австралия". Тя само поклати глава: „Не. Моят дом е тук. Цял живот съм живяла по роднини, не искам сега да вехна в чужбина." „Че защо? – казвам. – Там ще ни е добре тримата." „Иди поработи година, после ще мислим."- отсече. Тъй ми беше свито сърцето като тръгвах, сякаш на погибел отивах!...Не мина и половин година и се случи нещастието. Нещо сбърках зарядите и при взрива ударната вълна ме метна като дюшек на десет метра. Изгубих съзнание и изпаднах за дълго време в кома. Гърдите ми били така разкъсани, разправяха докторите, че на места под изтънялата кожа се виждало как тупа сърцето ми. От това време всичко ми е като потопено в катранена вода, тъмно и влажно. Докато изведнъж сякаш изплувах. Видях се на една слънчева поляна. Сън ли беше това, или видение някакво, не знам, но толкова ярко, че цял живот няма да го забравя. Оглеждам се и виждам, че не съм на поляна, а в дупка от дълбок сняг. Над мен едно светло и ясно небе и се протягам да го стигна. Не мога! Опитвам се да изляза и виждам – краката ми вързани, с лико стегнати. Нищо не ме боли, ама ми е студено, студено. Умирам от студ. Тогава отгоре се появява една детска глава. Момченце – русо, зеленооко, на мен като дете прилича, подава ми ръка да изляза. „Няма да стане, детко! – му викам. – Аз съм тежък, като камък съм тежък, няма да можеш да ме изтеглиш!" А то се смее, ама така весело и жизнерадостно се смее, че и тебе смях те хваща. „Кой ти каза, че си тежък! По-лек си от дъх сега! Дай ръка да те измъкна в светлото, че път ме чака, пък може скоро пак да се видим!" Протягам ръка и сякаш излитам нагоре. Над леки, заоблени хълмове летя, край пътищата и по високите места нахвърляни на купчини и фигури огромни камъни. Прави, сякаш от небето паднали, или полегнали в кръг, а близо до тях червена скала, забита в земята. „Какво е това?" – питам. „Ред небесен – чувам глас – като слезеш, ще го разбереш." Тогава отворих очи и съм излязъл от кома.
- На крака сте! – наклони учудено глава жената. – И не ви личи.
- Всичко ми зарасна, като на вълк – усмихна се като дете едрият мъж. – Само тук-таме белези останаха, ама бакенбардите ги скриват...
- Иии...- възкликна замислено жената. – Чудно ми е как я изравняват тая сметка там горе на небето – за глътка радост, цяло море сълзи и товар мъки!
- Сигурно има кой да отмерва – обади се белокосият мъж. – Ето, аз имам щастливо семейство, жена ми е кротка и обичлива, децата ми са като слънца, а цял живот дългове влача и не мога да се свъртя дълго на работа.
- Чакайте, има още – рече с лека стеснителна усмивка едрият мъж. – Не минаха два-три месеца откакто се завърнах в България и жена ми забременя отново. Сега, в късната есен, чакаме да роди.
- Ей, гледай ти! – усмихна се и жената. – Дай, Боже, всекиму!
- И още...Отвори се нещо в мене и започнах да рисувам! – едрият мъж погледна занесено към далечините насреща. Слънцето се бе преместило и цветовете вече тъмнееха.
- То тези камилските камъни старите хора ги почитаха – каза жената, - но тайно, защото партийният секретар по комунистическо време, а и свещеникът, се сърдеха. На всеки курбан и голям празник в селото принасяха и там. Майка ми казваше: Те пазят света. Сега никой не им обръща внимание. Ама и това няма да е до века...
Двамата мъже поклатиха глави в знак на съгласие и погледнаха килналото се слънце. Когато тръгнаха, жената дълго гледа след пушечната диря на колата, после изми ръцете си на чешмата в двора и приседна замислено до люлката на детето.