Мария Лалева: Трудно проумяваме, че любовта е различна

Мария Лалева: Трудно проумяваме, че любовта е различна | StandartNews.com

Дебютният роман на Мария Лалева „Живот в скалите" /„Книгомания"/ вече е по книжарниците. Оказва се, че хиляди последователи на известната поетеса в продължение на няколко години са очаквали с трепет в социалните мрежи да се появи поредният цитат, в който да разпознаят себе си. Постепенно тези кратки фрази се превръщаха в афоризми и постигаха хиляди споделяния и вярна публика. И в този факт няма закодиран трик на маркетинга, а бавно и искрено писане „без нито една нечестна пауза". В официалния трейлър на томчето, в който звучи музиката на Румен Бояджиев-син, самата авторка казва, че „Живот в скалите" е за море и любов. „Любовта винаги е правилният отговор. На всеки въпрос под това небе. Още по-голямата тайна на любовта е, че самата тя е едновременно и въпрос, и отговор. Защото е отделна енергия, отделен елемент от нас. Със собствен разум и воля. Не тя живее в нас, а ние в нея", твърди Мария. Неслучайно нейните стихосбирки „Не съм ви ближна" и „Личен архив" бяха преиздадени за радост на публиката. И понеже Мария вярва в силата на изкуството, тя реши да дари целия си авторски хонорар от продажбите на „Личен архив" за лечението на Надежда Огойска, дъщеря на Маргарита Петкова, която е редактор на двете стихосбирки на Лалева.
Освен популярна поетеса, Мария е и изпълнителен продуцент и сценарист на нашумялата киносага „Дамасцена" (2017). Филмът забавя писането на книгата, но и допринася за развитието на нови идеи, герои и линии в нейния сюжет. Самото благоговение към словото Лалева обобщава искрено: „Не може да се пише ей така, между другото. „Живот в скалите" е като любовта – или даваш всичко от себе си, или не пристъпваш". Предстои голямо турне на романа из страната и чужбина.
- Мария, вярно ли е, че родно Фейсбук общество ви е провокирало да превърнете ваши философски текстове в „Живот в скалите"?
- Не ме е провокирало, но ми даде куража да превърна един мой стар разказ в роман. Аз самата бях много изненадана от огромния интерес и реакцията на читателите във Фейсбук към кратките цитати, които от време на време публикувах в профила си. И тогава реших да разширя сюжета, да вкарам нови герои и теми. Но прекъснах работата по книгата, за да напиша сценария на „Дамасцена", да заснемем и да пуснем филма по екраните в страната. След премиерата имах нужда от пауза - да се пренастроя и да довърша „Живот в скалите". Няма нищо случайно - точно това прекъсване ми даде нови гледни точки, предизвика ме да преосмисля някои от вече написаните текстове. Книгата сама си показа кога е готова. Най-хубавото на това да пишеш книга е, че

ти и думите сте сами

И се обичате. И се чувате един друг. Като любовна връзка е. Трети няма място там. Докато киното е колективна игра. Там винаги правиш компромис като автор. Коренно различни са тези две изживявания и всяко носи своето очарование. Но е невъзможно да ги съчетаеш, защото изискват пълно себеотдаване.
- Защо, според вас, у нас животът кипи в социалните мрежи, но не и там, където му е мястото – на улицата?
- Защото улицата е понятие, което е разбираемо, ползва се и работи в свободните общества - там, където има зрялост и единство, яснота на исканията и доста висока степен на отъждествяване със съдбата на другите членове на обществото. Улицата в такива общества е мястото, на което отиваш, когато тези, които си избрал да отстояват и представляват твоя избор, са се отклонили от него. И когато знаеш, че си подкрепен от другите и сте единни. При тази висока поляризация у нас на русофили срещу русофоби, на „умни и прекрасни" срещу „тъпи и дебилни", на „елитарни и модерни" срещу „простовати и невежи" е невъзможно да има силна „улица" като коректив на управлението. Социалните мрежи заместиха „улицата" като място за протест, но тяхната виртуалност я прави относително беззъба, когато трябва да играе ролята на истински израз на общата воля. Просто защото я няма. Дори в социалните мрежи
разделението е видимо
остро и агресивно. Вярвам, че ако някога започне процес на единение и на обединяване на обществото, ще е точно там. Преди да стигне до улицата. Само тогава улицата ще е този фактор, който трябва да бъде в нормално функциониращо общество.
- Съществуват ли конкретни скали, които са ви вдъхновили за сюжетите? Дали те са врати към други светове, както пишете вие?
- Скалите са колкото реални, толкова и символ. Има конкретно място и конкретни скали, от които тръгна разказът - от една улица в края на стария Созопол. Но освен в Созопол, голяма част от романа писах в Балчик през пролетта и в Приморско през лятото. Скалите са вдъхновяващо място, защото
приличат на граница между реалното и нереалното
Те наистина носят тишина, за да си чуеш отговорите. Те сякаш те карат да мълчиш и да останеш сам със себе си. И притежават особена енергия, мистика и тайна. А там, където има мистика, обикновено има и мечта, и надежда.
Стар иманяр и голям особняк преди много време ме убеждаваше, че скалите са врати към друг свят - към тунели вътре и надолу, към тайнствен път до голямата подземна река, която малцина са виждали. Неговият разказ звучеше като приказките за долната земя от нашето детство. Реших, че е добра идея да включа в романа този разказ и в сюжета да има приказен елемент. Установила съм, че колкото и да е пораснал човек, все му се иска да има приказка в дните му. И тайничко да вярва в нея.
- Имате ли прототипи на образите?
- Има истински случки и събития, мисли и диалози на действителни хора, но няма конретни прототипи. Аз слушам и наблюдавам много внимателно всеки, с когото разговарям и общувам. Живея нащрек и попивам света, човеците около мен. Хората говорят изумително мъдро, но много често сами не се чуват. Съвсем не се шегувах, когато казах, че този роман колкото го пиша аз, толкова го пишат и останалите. Може би затова хората се припознават в него и го усещат близък - дори от цитатите, които съм публикувала. Аз само
привидно съм шумен човек
Всъщност живея цялата в слух, за да улавям мислите и енергията, погледите, колебанията, жестовете, мимиките, реакциите, въпросите и отговорите на хората. Така се убедих, че няма безинтересни или скучни хора. Нито има малки или големи истории – само неразказани добре.
- Един от героите ви казва: „На света няма две еднакви чинии, камо ли човеци!". Обичаме ли ближния си, дори когато е различен?
- Обичаме ближния, когато не знаем защо точно го обичаме. Започнем ли да търсим прилики и разлики помежду ни, започваме да обичаме с разума, а не със сърцето. А аз не вярвам докрай на ума, защото в така нареченото човешко съзнание има достатъчно на брой неща, които не сме съвсем ние самите - чужди модели, чужди страхове, чужди навици, чужди клишета, чужди заблуди, чужди лъжи. Доста е подвеждащо за душата да обичаш тези „не наши неща" като филтър за чувства. Когато обичаш със сърцето, не си способен да мериш и преценяваш. Нито приликите, нито различията, нито пороците, нито качествата. Обичаш. И е достатъчно. Понякога. Но няма двама човека, които да обичат по еднакъв начин. Ето това е, което ни е трудно да проумеем. И затова се разминаваме.
- Старата македонка в романа твърди: „Миналото е гявол". Дали ние, българите, вечно и във всичко сме като спънати, защото не сме се изяснили и помирили с миналото си?
- С миналото не трябва да се помиряваш, а да се споразумееш с него. Миналото става наистина минало, когато спре да боли. Докато носи дори щрих болка или неяснота, не можеш да си свободен от него. Не само българите, всеки човек се спъва в миналото си заради това, че не е излязъл на чисто с него. Когато дадеш на миналото истината и то я даде на теб, можеш да продължиш. И да носиш белега от миналото и да го гледаш без спомен за болката. Така повелява един от героите в „Живот в скалите". Старият мъдър Демир.
- Казвате: За победата се иска отговорност и дупе, за да я носиш – защо дори да не сме победени, се държим като жертви?
- Защото
ролята на жертва е изключително удобна

За да вменяваш чувство за вина. Тази манипулация спрямо другия, дори и несъзнателна, е много силна, печеливша и потребна на повечето хора. Понякога имам чувстото, че човешките отношения не могат да просъществуват дълго без нея. Победата изисква „дупе да я носиш", защото означава доброволен отказ да играеш жертва, за да манипулираш. Отказът да манипулираш от позицията на жертвата, на онеправдания, на излъгания, на болния най- често означава да си готов да чуеш и да кажеш истината. А за истината, дори относителна и лична, неминуемо се изисква повече от обичайната смелост. В този смисъл се налага да притежаваш и по-големи дози храброст, за да понесеш последствията. И много повече честност. Говорим съвсем иносказателно в случая, разбира се.
- Минахте през месомелачката на киното, наречена „дебют" – с повече съпричастност или с повече враждебност от страна на новите ви колеги беше гарнирана акцията?
- И за двете гилдии изникнах изневиделица. Но аз се уча бързо. И играя честно. Това, че след „Дамасцена" чух само полярни мнения, ме убеди със сигурност, че се е получило нещо интересно и различно. Крайните оценки са много показателни. Особено, когато внимателно анализираш кой ги дава. Като игнорирам чисто личните оценки (те не притежават обективност), без значение дали са положителни или отрицателни, в крайна сметка се оказва, че сме създали провокиращ и дълбок филм. Плитките филми не предизикват въпроси, полемики и спорове. Крайни мнения - също. А и
никой не страдаше от излишни илюзии
че една изцяло частно финансирана продукция ще бъде приета с отворени обятия. Не приемам дебюта ми в киното като изпитание, нито киното като месомелачка. Напротив. Киното за мен е любов от пръв поглед. Затова гледам с обич и много по-спокойно към следващия кинопроект, който ми предстои догодина. Тази година я посветих изцяло на писането на новия сценарий „Бездомните" и на романа „Живот в скалите". Не зная дали гилдията на пишещите ще ме приеме по-благосклонно от киногилдията. Но съм подготвена и за „Осанна", и за „Разпни го". За мен е важно как ще реагира читателят на „Живот в скалите". Признавам си- това свръхочакване към книгата ме натоварва. Кратките откъси от нея, които станаха доста популярни, са нож с две остриета. Поместени в контекста на цялото произведение звучат съвсем различно. И на моменти изненадващо. Книгата е емоционална, на ръба между притчата и реалността, с много философски интерпретации на ежедневни теми и въпроси, с истински човешки истории, колебания, въпроси, болки и радости. Но само читателят е този, който ще определи значимостта на написаното. Да разпознае себе си в текстовете, да се спре, за да помисли и да се вгледа в себе си с няколко различни въпроса. Или ако затвори книгата с няколко нови и изненадващи дори за него самия отговора, за мен ще е успех.
- Споделете какво научихте за бг киното, докато снимахте „Дамасцена"?
- Киното е като живота - или по-скоро обратното. В него има всичко - любов, омраза, лъжа, честност, приятелство, предателство, малки души, големи души, учители, ученици. Другото са детайли. Важното е какво сме създали накрая. И кого е докоснало.
Киното изхабява
защото е неимоверно тежък труд. Изхабява не толкова физически, колкото емоционално. И ако не си готов да му дадеш всичко от себе си, по-добре да се откажеш. Киното наистина е магия. От писането на сценария до финалните надписи. Българското кино на този етап функционира в доста странни юридически и финансови условия, параметри и схеми. С неизменен ограничен кръг от автори и продуцентски къщи, които на ротационен принцип получават държавна субсидия от години наред. Създаването на филми у нас понякога граничи с героизъм. Но миналата година доказа, че хубави филми могат и се правят в България. Което лишава от почва всеки скептицизъм, критика и негативност по отношение на качествата на българското кино. То върви нагоре и се отърсва от кризата на прехода. В крайна сметка българското кино е индустрия. Като навсякъде по света. А всяка индустрия няма как да се развива, ако не функционира на базата на истински пазарни механизми. Ако законово не се създадат условия за вливането на частни средства в киното, то ще продължава да обслужва една всеобщо известна схема за разпределяне на държавните помощи. От което губят самото изкуство и зрителят. Няма индустрия в нормалния свят, която да функционира преимуществено само с държавна помощ. Добро кино се прави с много пари. То е скъпо изкуство и печеливш бизнес.
- Продължава ли да има у нас „мъжка" и „женска" литература, „мъжко" и „женско" кино?
- Това разделение на мъжко и женско изкуство винаги ме е изумявало. И у нас, и по света има добри и лоши произведения. Публиката има безпогрешен усет. И последното, което я вълнува е дали това или онова произведение е стигнало до нея с етикета „мъжко" или „женско" изкуство. Няма да се уморя да повтарям, че
изкуството възпитава
и в този смисъл отговорността на авторите е огромна. Отговорността не може да има пол. Поезията, прозата, филмите- също.
- Трябва ли интелектуалецът да участва пряко в политиката? Самата вие имала ли сте предложения?
- По- добре е интелектуалците да участват пряко в политиката, отколкото да бъдат купувани от политици. Покупката на интелектуалци и на хора на изкуството за целите на политиката е вече практика. Не само у нас. Но участието в политическия живот по силата на лични убеждения и възгледи или като личен избор, е нещо съвсем различно. Това е решение на личността. И следва да бъде приемано с уважение. Доколкото хората, посветили се на изкуството и културата притежават по-различни и много често по-гъвкави вътрешни граници за добро и зло, за дух и материя, за лъжа и истина, те невинаги имат шанса да се превърнат в добри политици. Аз самата съм имала предложения. Отказвала съм с единствения аргумент, който мога да изтъкна - нямам усещане за истина и хигиена, за честност и некомерсиалност, когато става въпрос за политическия живот у нас. Предпочитам да имам активна гражданска позиция по определени въпроси, но не и да отстоявам задължително и на всяка цена наложена от определена политическа сила или платформа линия. Познавам се и знам, че много често няма да съм съгласна и със „своите". А в политиката „непослушните" не ги обичат. Нито своите, нито чуждите.
- Трябва ли поетът да е нещастно влюбен, за да лее хващаща за душата лирика?
- Поетите винаги са влюбени. Нещастно или не. А и понякога едно нещастно влюбване може да се окаже най- щастливото стъпало нагоре по пътя ти. Човекът така е устроен, че започва да задава въпроси на себе си и на света, точно когато изпитва болка. Просто при поетите тези въпроси и болки се превръщат в стихове. Навярно затова се е наложила голямата заблуда, че нещастните любови раждат красиви стихове. Според мен, въпросите раждат красиви стихове. И истината най- вече.
- Имате ли време да четете нови книги на бг автори? Какво, според вас, се случва в съвременната ни литература?
- Винаги намирам време за четене. От дете книгата и музиката са двете неизменни неща, които ме съпътсват всекидневно. Последните български заглавия, които прочетох с голямо удоволствие са „Седемте смъртни гряха" на Иван Стамболов, „Mamma Mia! Филмът АББА. Продължението" на Георги Тошев, „Близки срещи със смесени чувства" от Мария Касимова-Моасе и „Междупанелни войни" на Никола Крумов. Много съм щастлива, че българските издатели залагат все повече заглавия на български автори. Радва ме също, че се издава и все повече българска съвременна поезия. Когато става въпрос за издаване на книги на съвременни български автори, нямам колебание да кажа като Мечо Пух: „Колкото повече, толкова повече." У нас творят много талантливи хора и тяхното изкуство и труд заслужават да достигнат до по- голям брой читатели.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай