Мария Лалева: Свободата започва с отказа да притежаваш

В България е неприлично да говориш за светлина и надежда, казва сценаристката и продуцентката на кино сагата "Дамасцена"

Мария Лалева: Свободата започва с отказа да притежаваш | StandartNews.com

Известната поетеса Мария Лалева e сценарист и продуцент на "Дамасцена" – кино сагата, която представя съдбата на България в продължение на половин век. Авторката на две изключително качествени книги с лирика – "Личен архив" и "Не съм ви ближна" – вае своите образи в огледалото на тези 50 години от съвременните хроники на нацията. Главният герой Течо е от така нареченото изгубено поколение. Но той успява - благодарение на духовния си скок, на късмета си, на известното благоволение на Господ към него. Защото всичко е въпрос на личен избор - това е една от главните теми в лентата. Сред другите е тази за хората, които работят честно, мечтаят и постигат победите си.

Защото за тях България е държава, а не територия - както се опитват да ни внушават. Неслучайно на екрана ще има много красота - нито Мария Лалева, нито режисьорът Тодор Анастасов, нито операторът Христо Генков, нито техните актьори биха искали да участват в тенденциозната експлоатация на тъмната страна на БГ луната. Те дори дръзко се пробват да рушат негативното в архетипите - особено развенчават изконния страх у българина от свободата. Премиерата се очаква след средата на октомври.

Грандиозният проект, който се превръща в "Дамасцена", тръгва от разговор между Мария и Лалева и прототипа на главния герой. "Направих първото и най-дълго интервю в живота ми. Продължи 6 дни. 34 часа запис. Та тогава, по средата на целия този диалог, решихме, че от това може да излезе филм. А после и роман - с цялата фактология. За два месеца направихме екип", връща се към началото Мария.

- Госпожо Лалева, как си обяснявате главоломния успех на тийзъра на "Дамасцена" – защо, според вас, хората проявяват страхотно любопитство към филма два месеца преди неговата официална премиера? С какво ги е грабнало това късче кино, което се върти в онлайн пространството?
- Не знам дали бих нарекла главоломен успехът на тийзъра ни... И цифрите, и думите притежават свойството да подвеждат понякога. Но наистина бяхме изненадани от големия интерес към него. Мога само да предполагам, съдейки по отзивите, че с този тийзър сме подали към зрителя заявка за емоционален, различен и интересен филм. Забелязах нещо странно и не крия, че ми харесва - когато нарушиш правилата, когато се вслушаш преди всичко в собственото си усещане за това колко трябва да бъде дълъг един тийзър, какво да съдържа, как да завършва, хората реагират честно и позитивно на твоята смелост, на твоята честност като автор. Когато вярваш в това, което казваш, те чуват по-добре. На това ме научи поезията.

- Дори от тийзъра става ясно, че във филма витаят магичност и митичност – от къде идват те?
- Магията и мистиката са вплетени в целия филм. Ние създадохме приказка. За порасналите и за непорасналите деца. В „Живот в скалите" съм написала, че най-трудно се създават приказки - защото трябва да си много светъл и честен, за да изречеш думи, да разкажеш история, в които детето да повярва. И че под това небе няма нищо по-трудно от това да излъжеш дете И не бива. Героят ни в "Дамасцена" е мечтател. А мечтателите притежават ценното качество да ни въвличат в свят, минаващ границите на личната ни реалност. И веднага усещаш, че

легендите могат да бъдат истински

- Вашият главен герой Течо преминава през различни политически системи и състояния на духа: Как успява да се пребори с комунизма? Как успява да преодолее демокрацията? Как успява да се противопостави на дяволите около българския казан?
- Сюжетът обхваща над 50 години от историята на героя – всъщност това е историята на България през цялото това време. Той успява трудно, преминавайки през три коренно различни, неспокойни епохи. Но важното е, че успява. Това е нашият разказ - за мечтата и за успеха, който не винаги се измерва със слава и банкова сметка. Течо - изигран прекрасно от Веселин Плачков - не просто успява да се противопостави, но и да победи дяволите около казана си. За да победиш дявола, първо е нужно да го познаваш. Второ - да имаш търпението да се подготвиш добре за битката с него. И трето - да имаш търпение и да изчакаш дяволът да повярва, че е победител. Дори и умният противник не е застрахован от грешката да потъне в самодоволство и моменти на невнимание. В „Дамасцена" противникът на нашия герой е безупречният Димитър Баненкин. Да изправиш един срещу друг Плачков и Баненкин - талантливи и много различни и като темперамент, и като подход актьори, е удоволствие, но и отговорност. Режисьорът Тодор Анастасов превърна тяхната битка в истински дуел на ценности.

- Същият този Течо има прототип, но все пак какво от самата вас вложихте в него – няма как да се мине без подобно огледално проектиране, след като дори един Флобер признава "Мадам Бовари – това съм аз"?
- От себе си вложих поезията като чувство и в монолозите, и в диалозите. Като сценарист ми се налагаше да прескачам от реалността в приказния свят на мечтите и спомените на Течо. Радвам се, че режисьорът Тодор Анастасов споделяше моето мнение, че езикът във филма ни трябва да бъде жив, красив и далече от уличния жаргон - и независимо от промените, които неминуемо се случват на снимачната площадка, запази това ниво на речник във филма.
Не бих могла да кажа: „Течо - това съм аз", но абсолютно убедено мога да твърдя: „Дамасцена - това съм аз". Както биха го казали и много хора от огромния екип, който работи по филма. „Дамасцена" е философия, начин на живот и на мислене.

- В сагата има тежки сцени, в които българските мюсюлмани напускат родината си – може ли да зарасне раната в душата на нацията, отворена от така наречения възродителен процес?
- Раната си е рана. Спира да боли, но остава белег. Без значение дали е почти незабележим или грубо зараснал. Въпросът в нашия филм по тази тема е: Ще продължаваме ли да бъдем вторачени в белега. и колко време още ще позволяваме той да ни разделя, да бъде източник на омраза и напрежение? (Това е валидно и за най-обикновена лична житейска история.) Отношенията между българските турци и българите, сцените във филма, свързани с така наречените Възродителен процес и Голямата екскурзия са създадени изцяло по разкази и действителни случки на хора, които са ги преживели. Грешките и безумията на тоталитарния режим не бива да бъдат плащани от децата ни – турски или български. Като родители сме длъжни да ги учим да мислят, да им представим фактите и да вярваме, че ще дадат справедлива оценка за тях и ще намерят по-добро решение. Като автори на филма държахме да представим историческите факти точно като факти. Зрителят е този, който ще излезе от салона със своята позиция.

- Розите са колективен главен герой във вашия сценарий – защо не говорим достатъчно за единствената под небето Розова долина?
- Защото черното е на мода. И в киното, и в новините, и в медиите - убийства, корупция, мафия, побоища, измами, изнасилвания, наркотици, алкохол. Безнадеждност ни залива отвсякъде. А Розовата долина е символ на красотата

Контрапункт на тъмната, гъста, лепкава кал

в която са ни потопили. Да говориш за красота и надежда, у нас е почти неприлично. Малко знаем за розите, за розовото масло, за земята, която ги ражда. Розовата долина си има свой дух. Беше толкова странно - когато се опитвахме да снимаме в София или на друго място част от филма, все нещо се случваше и ни спираше. Тогава просто разбрахме, че Долината ни вика и иска филмът за нея да се снима там - при магията на розите и при мистериозните сенки на траките.

- Кой беше най-инфарктният момент за вас като продуцент?
- Когато високо в Стара планина снимахме сцена във и около вир, в която участваха три седемгодишни деца. Целият екип, цялата техника, малките актьори бяха разположени по скалите и във водата. Изведнъж водата започна да приижда и нивото на реката да се покачва за минути пред очите ни. Тогава видях сцена като на фронта - всички се хвърлиха да изнасят кой каквото може по хлъзгавия склонове. Макар че, честно казано, няма нищо по-инфарктно за един продуцент от споменаването на думата „бюджет".

- Какво казвате във филма - променихме ли представата си за свободата през така наречения преход?
- Променихме представите си за зависимостите ни. Те еволюират, стават все по-перфидни като форми - толкова деликатни, че живеем с дълбоката убеденост, че са наш осъзнат избор и част от свободата ни. Свободата започва с отказа да притежаваш - нещо или някого. Ние, хората, обичаме да бъркаме любовта с притежание, свободата - с безотговорност и страха си – с липса на избор или компромис. „Дамасцена" разшири границите на моята смелост - да задавам въпроси първо на себе си.

- Из интернет вече се носят текстове от новия ви роман – как успяхте да го напишете, докато снимахте "Дамасцена", как ви стигнаха силите за два толкова интелектуално тежки ангажимента?
- Още не съм успяла да довърша романа. Пускам цитати, за да покажа на читателите, които наистина много търпеливо го чакат от доста време, че пиша и работя по него, когато имам малко свободно време. „Живот в скалите" не може да се пише ей така, между другото. Той е като любовта - или даваш всичко от себе си или не пристъпваш.

- След като вече имате един филм зад гърба си, какво ще кажете: Киното мъжки или женски занаят е?
- Киното не е занаят, макар че за някои е точно това. Срещнах хора, които имат десетки филми в биографиите си, но нямаха и щрих чувствителност към това, което създавахме. Но срещнах и хора, за които това беше първи или втори филм и които си тръгнаха влюбени в киното завинаги. Аз съм един от тях. Киното е любов. Като писането на книги, като рисуването, като създаването на музика. И много, много труд. Киното е отборна игра за бойци, за бохеми и в същото време много дисциплинирани хора.

- А поезията?
- Поезията е красивият начин да направиш снимка на душата си чрез думи и ритъм. Поезията е чувство и няма пол. Тя е навсякъде - може да бъде открита и в най-баналното междуметие или тишина. Стига да искаш да я видиш и чуеш. А човек е устроен така, че да вижда и чува по-ярко нещата, които обича. Затова всички влюбени са поети.

Операция на ръката блокира бъдещето й на пианист

Мария Лалева, която е икономист по професия,
е в отлични отношения с няколко музи. Не се брои за рисуваща, но се концентрира и се освобождава от натрупания стрес, като си "драска" по листа. За малко да стане професионален пианист. Неслучайно чува музиката навсякъде. Тя е на 13, когато кандидатства в "Любомир Пипков", но оперират ръката й - оказва се, че повече никога няма да свири. Шокът е толкова голям, че момичето буквално млъква за половин година. Не желае да говори с никого - на каквито и да било теми. И забранява да продават пианото й, независимо че клавишите са нейната болка. За да бъде близо до тях, пише домашните си върху капака на рояла и учи уроците си, седнала пред него. Едва когато съседско момиче се заклева пред нея, че ще обича пианото като живо същество, се съгласява старият черен "Чайковски" да смени собственика си. Девойката става много известна пианистка, прави концерти из Европа.
Когато запиташ Мария от къде идват силната енергия и магнетичност на стиховете й, тя отговаря: "Понякога съм ужасно нахална и си позволявам лукса, риска и глупостта да разхождам душата си гола пред хората". Преди време странна за нея популярност я сполетява във Фейсбук. Получава изумителни признания. 20 човека наведнъж й казват: "Това стихотворение си го написала за мен". Лалева е категорична - артистът трябва да е искрен, няма право да измисля. Иначе не струва. "Е, понякога няма достатъчно свобода, за да бъде честен до край. Но е длъжен много да се стреми към почтеността. Честността ражда красотата в изкуството", твърди тя. Затова все още пише нейния роман "Живот в скалите" - за да няма нито една нечестна пауза.

За всяка самота си има утре

Понеже не обичам да мълча,
усмихвам се и плаша със въпроси,
не пий на екс със мойта самота.
Надпивала е всичките си гости.

Дарявала е скитници със дом,
приспивала е плачещи „юнаци",
надскачала е великан и гном,
изслушвала е неми и простаци,

обичала е роби и светци,
разплаквала е клоун и убиец,
вбесявала е техните жени,
защото безпощадно ги изтрива.

Не пий на екс със мойта самота-
от свобода се изтрезнява трудно.
Наздраве и се връщай у дома.
За всяка самота си има утре.

...

Толкова малко вино,
а толкова много истини.
Не ме гледай накриво
и остави неразлистени
онези страници – трудните -
и за преглъщане, и за четене.
Не съм от най - лудите,
но не съм и от лесните
ни за надпиване, ни за надскачане,
ни да те лъжа, че съм богиня,
ни да повярвам, че на здрачаване
ще се превърнеш в месия.
Толкова малко делници,
а толкова много среброто
и във косите ни, и за сребърници.
Не ме питай дали, а колко.

От "Не съм ви ближна"

* * *
Голямото сбогуване приключи.
Не съм по- малка, нито ти порасна.
Добре ще е след мене да заключиш.
(Едва ли ще се върна. Но помага.)

Добре ще е след мен да се напиеш.
(Аз трезви философи не познавам.)
Навярно самотата ще откриеш.
Не е като смъртта. (Но пак помага.)

Добре ще е да ми простиш. Отчасти.
(Напълно се прощава със забрава.)
Не можех да се споделя на части.
Сбогувам се, за да остана цяла.

"Удобната лъжа, синко, е любимата човешка игра. Удобната лъжа, която ни дава "кривото" право да съдим без да знаем истината. И без да искаме да я узнаваме никога. Защото иначе ще бъдем лишени от лукса някой друг извън нас да е виновен. Защото иначе ще се наложи да се извиним. На себе си първо. И на другите, ако съберем смелост. Удобната лъжа, зад която още по- удобно се настаняваме, дори знаейки истината, е малкият свят на страхливия. А страхливият има нужда от демони. И ги търси яростно. И задължително ги намира извън себе си, за да не чува онази честна камбана, която звъни у всеки един от нас по рождение. Наричаме я съвест. Малкият свят на голямата удобна лъжа. Но от мен да запомниш- никоя лъжа не тича по- бързо от истината."
От "Живот в скалите"

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Автор Спорт
Коментирай