Изабела Шопова: В Антарктида всеки намира себе си и Бог

Изабела Шопова: В Антарктида всеки намира себе си и Бог | StandartNews.com

Антарктида е най-студеният, най-ветровитият, най-сухият, най-пустинният, най-високият, най-изолираният, най-недостъпният континент. Държи толкова много „най-" титли, че е абсолютният географски шампион на планетата. Там духат не какви да е, а най-силните, най-свирепите, най-студените, най-пословично ужасните, най-адските, най-смъртоносните ветрове, които атмосферата на нашата планета е успяла да измисли и осъществи. И все пак сред най-нечовешките условия за живот, създадени от природата, на българската антарктическа база на остров Ливингстън живеят изключителните хора, с които смелата, предприемчива, изобретателна, неразумна и чаровна Изабела Шопова съжителства цял месец. Благодарение на тях, тя осъществява една от мечтите си на заклета авантюристка и заедно с тях обикаля по ледената шапка на планетата ни. Запознава се с дружелюбните пингвини и с мързеливите тюлени, мръзне, мокри се, учудва се, възхищава се. Удивлява се, изпада в захлас и потрес. Хапва от специалитетите на своите антарктически „колеги" и пийва животоспасяваща ракия. Въобще в ледената пустош на Южния континент хората намират себе си и Бог, отговори на научните си дилеми и спорове. И - на най-стария въпрос на света: „Кой съм аз?". Тук строят човешка цивилизация от нов тип – безпарична, аполитична, без армия, базирана на взаимопомощ и сътрудничества. Цивилизация, чието влияние върху другите човешки култури и общности се увеличава с всяка изминала година -с всеки нов филм, фотография и книга от Антарктида. Така се появява "На юг от разума" -изповед за сбъднатата мечта. Мечтата да попаднеш на място толкова далечно, самотно и девствено, че все едно си на друга планета, но наречена не Марс, а Антарктида.

„Дори в XXI век Антарктика си остава утопичен резерват, запазен за малцина. Но всеки, докоснал се до живата, немитичната Антарктида, може да свидетелства, че тя няма избраници и не показва предпочитания. Тя е еднакво свирепа и ласкава с всички", категорична е Изабела.

 

- Изабела, с какво най-много ви очарова леденият континент?

- С величието си и тишината. С чистата си недокосната красота. Но също и с топлотата на човешките отношения, със силата на духа.

- Трябва ли човек задължително да изгуби разума си или поне да се предвижи на юг от него, за да се наслади на приключения при отрицателни температури?

- О, не, в никакъв случай. Човек може да си седне съвсем удобно и разумно в хладилника, да речем, да си чете приключенска литература на антарктически теми в домашна обстановка и пак да се наслаждава на отрицателните температури. Или дори само да се разходи из улиците на София, както установих на собствен гръб и коляно: там ледените приключения и отрицателните температури дебнат буквално на всеки ъгъл. Много хора предпочитат да търсят приключения и измръзване по върховете на Хималаите. А антарктиците пък обичат да се връщат отново и отново в ледените прегръдки на Бялата любовница.

- Кога, според вас, човек си задава въпроса "Кой съм аз?"

- Всеки ден. И всяка минута ние търсим потвърждение на идентичността и принадлежността си. Търсим го с всяко свое решение и всяка постъпка, с всяка дума и емоция. Когато обаче се изправим пред сериозни изпитания, отговорът внезапно става по-друг. Трудностите ни принуждават да се предефинираме, да изоставим удобството на всекидневното си „аз" и да извадим на бял свят онова другото, решителното „аз" - дето прекосява океани, покорява върхове, мести планини и прекарва пътеки там, където човешки крак не е стъпвал преди. Изпитанията вадят на показ най-доброто у хората. Резултатът е, че в Антарктида всеки намира себе си.

- Какво ново научихте за себе си в Антарктида?

- Че не съм така крехка и слаба, както си мислех. Че ако река, мога да прегазя дори Южния океан. Че се гордея с принадлежността към човешката раса – дребна, жалка и нищожна пред лицето на всесилната свирепа Антарктида, но също с велик, непокорен дух, дръзнала да превземе ледените простори на най-свирепия, най-негостоприемния, най-неземния континент на планетата Земя.

- Имали ли сте драматични ситуации във вашите екстремални преживявания?

- В Антарктида имаше много моменти, които от позицията си на жителка на нормалния, разумен, цивилизован свят бих определила като екстремни. Там, разбира се, си бяха просто всекиднение. Слизането от кораба „Есперидес" в бурно време с малка надуваема лодка насред разлюляни чудовищни айсберги и високи вълни, скачането в океана, за да избутаме лодката до брега, разбутването на струпаните в прибоя ледени буци, минусовите температури на водата са екстремни по каквито и критерии да ги определяме. Но на Българската антарктическа база това се оказа най-обикновена делнична реалност. Почти през ден навличахме тежките животоспасяващи костюми и нагазвахме в Южния океан, за да разбутаме ледената супа и да пуснем лодката на вода. Веднъж дори ми се наложи да се прехвъля от едната лодка в другата насред залива – прекрачих през надуваемите бордове насред океана,

отвъд линията на полярния кръг, където всяка грешка може да коства човешки живот

Сякаш това е най-обикновено слизане от автобус или качване по стълби. Имаше и момент, в който двигателят на лодката ни внезапно замлъкна и отказа да запали. Тогава се спогледахме мълчаливо, сканирахме с погледи хоризонта. И съм сигурна, че в главите на всички ни се мерна една и съща мисъл – нищо. Не се виждаше абсолютно нищо. Нито пък някой, който би могъл да ни помогне. До където погледът стигаше, се белееше само Антарктида. Бяхме абсолютно сами пред лицето на Вселената. За щастие, открихме бързо причината за инцидента - нямаше повреда и скоро потеглихме отново. Но моменти като този ни даваха многократно повод да направим мигновена преоценка на живота си и да се подготвим мислено за неизбежното.

- Какво става със страстите ви по Марс?

- Все така будни са. В книгата за Антарктида съм включила много сравнения с Марс и както става ясно от изредните там факти, приликите между двете са много, разликите - значително по-малко. Пътуването до Антарктида е най-близкото, най-подобното на пътуване до Марс приключение, което е за момента достъпно за жителите на Земята.

- Какви са приликите между Антарктида и Марс?

- Приликите между Марс и Антарктида са толкова много, че всъщност е по-лесно да изредим разликите. Различни са само силата на гравитацията и съдържанието на кислород в атмосферата. От там нататък - ниски температури, изолация, отдалеченост, свирепа непрощаваща среда - всичко друго е само прилики. Марс е просто малко по-далеч и още не сме стигнали до него.

- Наистина ли на Белия континент се сънува различно и около човек витаят езотерични помисли, усещания, асоциации?

- Чувала съм други антарктици да разказват за специални сънища, но трябва да призная, че не мога да добавя нищо от личния си опит, тъй като аз чисто и просто не намирах достатъчно време за сън. Падах изтощена в леглото за по няколко безпаметни часа между полунощ и ранното утро и после започваше пак поредният дълъг, изпълнен с безброй задачи, приключения и преживявания ден.

- Що за човек, според вас, е професор Христо Пимпирев?

- Наричам го Човекът-Антарктида. Той е прекарал живота си в осъществяване на антарктическата си мечта. Но може би по-впечатляващо е, че той съдейства непрекъснато на други хора да реализират мечтите си. Около него има някакво силово завихряне, което деформира реалността.

Около Христо Пимпирев дори невъзможното става възможно

А нерешимите проблеми намират решение. Методите му на работа са много човешки, сърдечни, той е приятел с всички, които среща по пътя си - и просяк и принц. Хората ценят тази душевна щедрост и му се отплащат с всевъзможни жестове и услуги, които пък Христо пренасочва към Българската антарктическа експедиция. Така се осигурява транспорт за антарктиците ни, доставки за базата, всякаква умопомрачителна логистика. Още първия уикенд след пристигането ни на базата, професор Пимпирев в ролята на ръководител на експедицията организира неделен купон и покани съседите антарктици от испанската база и екипажа на испанския кораб "Есперидес", с който пътувахме. Всички се отзоваха с готовност. Събрахме се в общата стая на нашата база - греяна ракия, баница, сърми, песни, музика, смехове, както си му е редът. Но за своя изненада скоро открих че за професор Пимпирев това не е ден за почивка и забавление. Той беше използвал повода да събере в един ъгъл командира на нашата база Данчо, командира на испанската база, капитана на кораба и първия офицер и на така импровизираната конференция да уточни с всички тях сложния график и подробностите за доставката на нашето "Маниту" - машина за товарно-разтоварни работи, закупена за българската база, но още недоставена по куп причини.

- Коя беше първата стъпка във Варна, за да се озовете в другия край на света?

- Дори най-дългото пътуване започва с първата крачка, както казва древната източна мъдрост. Ами, точно така – крачка по крачка, с упорство, с неотказване, с неспиране пред препятствия и бариери, с търсене на нови и нестандартни решения на проблемите. С дързост, с преодоляване на страховете, с подкрепа от близки и приятели, със систематична и продължителна подготовка. С други думи - с труд и постоянство.

- От къде е номадството в ДНК-то ви - по нация, по семейство - и в кой момент и по такъв повод усетихте непреодолимото желание да последвате мечтите си за пътешествия?

- Номадството е заложено у всички ни. Първите хора са напуснали родните си африкански савани и са тръгнали по света, за да се заселват континети и нови територии. Ние сме наследили техния ген на неспокойство, търсачество – на жажда да видим какво има отвъд онзи хълм, океан, отвъд планетната ни гравитация. Не мислех, че бих могла да пътувам изобщо. Дори не съм си мечтала за пътувания, защото в моето детство и младост те бяха немислими. Предпочитах виртуалните пътешествия с книгите. Но после един хубав - имам предвид дъждовен - ден пристигнахме в Нова Зеландия. И изведнъж статусът ми на "никога-не-пътувала" се промени на "прекосила-света". Ей така, от раз реших, че искам още да видя и опозная - поставих си за цел да обходя новата си родина. После се преместихме в Австралия. И пак се амбицирах да я обиколя. И докато се усетя, вече се бях превъплътила в пътешественичка и номадка.

- Дали скокът с парашут или гмуркането в дълбокото е бягство от страха?

- Защо пък бягство? Преодоляването на страховете не е бягство, а акт на себенадскачане. И не само екстремните спортове, но

всяко излизане от зоната на комфорт е себепреодоляване и себенадрастване

Следователно – и развитие. Ако не правим нищо необичайно, ново, предизвикателно, ако никога не се срещаме лице в лице със страховете си, сме осъдени на скучно, статично съществуване в зоната на сигурността - ставаме пленници на страха, пропускаме шанса си за движение напред. А с това намаляваме и шансовете си за оцеляване.

- В кой момент от битието ви се отказахте да търсите разлики между българите и всички останали, които срещате?

- Не съм съвсем сигурна. Някъде по пътя. В един момент просто откриваш, че хората са едни и същи, независимо от цвета на кожата или езика, на който говорят.

- Какво се случва в българските общности в Нова Зеландия и Австралия – всички разказват, че сънародниците ни в Европа и Северна Америка хич не си общуват.

- Българските общности в Даунъндър са малки, не могат изобщо да се мерят с тези в Европа и Щатите. Може би затова имат различен дух и местни особености. Не знам до колко сме по-задружни или по-общителни, но във всички случаи българите в Австралия и Нова Зеландия правят усилие да поддържат националния си дух, да продължават родните традиции, да учат децата си на родния си език и обичаи - танцуват народни танци,

готвят традиционни гозби

събират се за празниците ни. Стараем се да не изоставаме от обществения и политическия живот на България. Във всички големи австралийски градове доброволци организират изборни секции и сънародниците ни гласуват, случват се много културни събития, за които се събираме. Миналата година „Фондацията" направи турне и концертите се превърнаха в празник. За следващата година Асоциацията в Куинсланд подготвя Фестивал на българската култура за първи март.

- Какво ви предстои - ново пътуване, нова книга, ваканция...

- Не съм решила още. След всяко голямо пътуване и приключение имам нужда от период на почивка и съзнателно избягване на правене на планове. Но съм сигурна, че скоро ще ми щукне някоя нова идея.

 

Варненката мечтаела да стане космонавт


„Родена съм във Варна през 1971-а. Прекарах ранното си детство на село, мечтаейки да се върна в родния си град. Имаше нещо омагьосващо в Морската градина и фонтаните на площада. Tъкмо тръгвах на училище, когато мечтата ми се сбъдна - върнахме се да живеем във Варна за постоянно. Обаче се озовахме в най-новия, най-далечния и най-негостоприемен квартал на града - сред хиляди новодошли другоселци като нас. Инфраструктурата беше недоразвита, нямахме телефони, транспортът беше кошмарен. Нямаше достатъчно класни стаи в училището и учехме на три смени. Кал, бетон и грохот на излитащи самолети от близкото летище доминираха живота ни. Без да знаем, живеехме в имигрантско гето. Но пък беше весело - със съседите от блока бяхме като голямо семейство.

Бях вундеркинд - научих се да чета в много ранна възраст. Четях много. Мечтаех да стана първата българска жена космонавт. На 11 бях приета в експериментална паралелка за изпреварващо обучение в математическата гимназия във Варна и завърших училище, преди да навърша 16. Продължих образованието си във Варненския технически университет. Сдобих се с диплома по специалността „Радио- и телевизионна техника" в края 1993-та – точно, когато всички варненски заводи затваряха и хиляди квалифицирани, опитни инженери оставаха без работа. Потенциалните ми работодатели мислеха, че се шегувам - 21-годишна с новичка диплома в едната ръка и новородено бебе в другата, търси работа като инженер.

Наложи се да помисля за нещо друго. В годините на прехода работих какво ли не – бях манекенка в завода за облекло „Дружба", плетях бутикови пуловери и ги продавах в прохождащите тогава частни бутици, водех курсове за модели към „Богоя" и „Инел", бях рекламен агент във варненския всекидневник „Народно дело", трудех се в рекламния отдел на Радио Варна. Точно посред вихрещата се галопираща инфлация на 1995-та станах търговски представител на никому неизвестните тогава продукти на френския козметичен и фармацевтичен гигант „Пиер Фабр"". Оцелях сред икономически крах и политически кризи и създадох търговска империя по Черноморието. Четири години по-късно станах регионален мениджър в дистрибуторската компания „Интербрандс". През 2002-ра прекъснах кариерата си, за да последвам съпруга си в Нова Зеландия. В продължение на години пишех писма и статии за живота и приключенията ни там, които публикувах в сайта за българите по света иде.ли и на други места в Интернет".

Когато семейството на Изабела се мести в Бризбън, Австралия, тя събира всички писма за Нова Зеландия и ги предлага на „Колибри". Така излиза „На изток - в рая". Приключенията на австралийска земя пък се превръщат в „На запад от рая". Шопова описва с хумор и свежест преживяванията си в резултат от сблъсъка с културата на Нова Зеландия и Австралия. През 2013 г. пък се появява забавният „Самоучител за преднамерено убийство на скуката" – за автори и читатели на пътеписи.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай