Георги Господинов: Почти на нула сме откъм съчувствие и смисъл

Георги Господинов: Почти на нула сме откъм съчувствие и смисъл | StandartNews.com

Георги Господинов се завърна от Испания, където направи категоричен пробив с „Физика на тъгата". Езикът на Сервантес е 15-ият в света, на който е преведен романът на известния автор. Зад грандиозния труд стоят Мария Вутова и испанският писател Андре Барба. Дамата, която живее в Мадрид, е антроположка и изследователка на Амазония. „Ел културал", най-престижното арт списание, което излиза под шапката на всекидневника „Ел Мундо", пък направи водещото си интервю именно с българина. „До днес името на Господинов вероятно е било малко познато на испанския читател - нещо, което трябва да се промени и то съвсем скоро. Това е лабиринтен роман, който разказва всичко за всеки от нас", пише „Ел културал". "Всъщност няма нищо по-универсално от всекидневния живот, където тривиалното и възвишеното се преплитат и придават смисъл едно на друго. Точно това ме интересува", споделя Господинов в разговора.
Fizica de la tristeza се появи на Иберийския полуостров със знака на издателство Fulgencio Pimentel. Творбата беше представена в Tipos infames, една от най-популярните книжарници в централен Мадрид. За нея говори Маркос Торенте, една от звездите на испанската литература днес, познат и на българския читател. През 2014-а Торенте и Господинов са финалисти на Премио стрега Еуропео. Тогава Торенте печели надпреварата с един глас. На премиерата в Мадрид той коментира силата на личната история във „Физика на тъгата", новия поглед към Минотавъра и тъгата, ролята на детето в книгата и силата на гласа, който разказва.
Георги Господинов представи романа си и на известния Hay Festival в Сеговия. Испанските вестници оповестиха, че именно българинът е голямото откритие на тазгодишния форум. La Vanguardia сравни писането на Господинов с играта на Стоичков - най-известният българин в Испания. Yorokobu, един от най-влиятелните културни сайтове, коментира, че това е „неустоим роман, пълен с непредвидими врати и коридори, с прекрасни и изобретателни истории, които не можеш да изоставиш..."
Тази година „Физика на тъгата" /"Жанет 45"/ покори читателите в Турция, Хърватска, Гърция и Полша.

- Георги, стана ли ви кеф, когато каталунците сравниха вашия майсторлък в литературата с този на Стоичков във футбола?
- Стана ми смешно в началото. Ясно, че Стоичков е първото, а понякога единственото име, което веднага изниква, като се каже България. Затова и „Ла Вангуардия" вероятно направи сравнението още в заглавието. Давам си сметка, че това вероятно е възможно най-голямата похвала. Макар стилът ми да е доста по-различен от този на Стоичков. Но е много каталунски начин да изразиш отношението си към някого, да похвалиш - като сравниш с нещо, което на теб ти е много близко. А кой знае, може би всички правим така.
- Като дете в Ямбол играехте ли футбол? Въобще какво беше детството ви там?
- Ритах в махалата, разбира се, играех защитник. По-отворените момчета бяха нападатели, аз нямах подобно самочуствие. Но предпочитах да играя на фунийки или на индианци. Детството ми беше като на всички по това време в двете тихи провинциални градчета Тополовград и Ямбол - хубаво и по някакъв начин вън от света, в собствен свят. Сменяхме често квартири, обикновено по приземните етажи, защото бяха по-евтини - с прозорци на нивото на тротоара, което влезе като сцена във „Физика на тъгата". Дългите следобеди сам в къщи,

лекият страх от смрачаването

нафтовите печки, игрите на улицата, деленето на обща стая с цялото семейство, леко аскетичното всекидневие на 70-те... Но сега спомнено като нещо светло и хубаво.
- Днес отдавате ли се на спортни страсти?
- Футболната ми кариера приключи, след като счупих крак на мач между писатели във Финландия. Понякога играя тенис на маса с приятели. Отдавна предлагам да се направи писателски турнир. Всъщност на литературния фестивал в Бруклин от две-три години правят точно турнир по тенис на маса между писатели. И миналата година стигнах до финала му, където загубих от млад американски сайънс фикшън автор.
- На фестивала в Сеговия испанците ви обявиха за „откритие" – вие как се „оправдахте"?
- Българската литература не е най-популярната в Испания - и като кажат български писател с труднопроизносимо име, няма големи очаквания. Но когато чуят откъси от книгата и присъстват на дискусията, ако са впечатлени, забравят всички предразсъдъци и се радват щедро, от сърце.
- Защо, според вас, хората толкова много искат да четат за физиката на тъгата, та превеждат романа ви вече на 15-ти език – толкова ли сме тъжни сред обещанията за живот на Марс и вечна младост?
- Едва ли точно тъгата ги привлича. Вероятно ако книгата се казваше „Физика на радостта", щеше да е друго. Но все повече се усеща, че има една обща и лична в същото време тъга, която залива бавно света. Много от чуждите рецензии за книгата отбелязват точно това - че разказвайки уж за българската тъга, този роман всъщност говори за техните (испански) тъги. Истината е, че става дума за тъгата и за утешението да си човек, които на всеки език са еднакви. А спрямо полетите до Марс, позволете ми да остана скептичен. Не че няма да се осъществят, но няма да ни спасят. Не са те спасението. Просто

ще пренесем скандалите от земните си кухни

горе. И ще съсипем още една планета, при това много по-бързо, отколкото съсипахме тази.
- Доста време прекарахте в Ню Йорк – разбрахте ли дали наистина има американска мечта? Какво научихте за сънародниците в Страната на неограничените възможности?
- Бях там близо година, което е хубав и сложен опит. Срещнах прекрасни българи, които се чувстват част от града - правят неща, организират концерти и изложби. Свободни и добри хора. Моята работа беше свързана с библиотеката в Ню Йорк, прекарвах почти всеки ден там. Ню Йорк е особено преживяване. Мисля, че още не съм се върнал съвсем. Не знам за американската мечта, но това, което ме впечатли особено, е идеята да даряваш и да изпитваш благодарност към тези, които са дарили. Върху върху това е построена самата нюйоркска библиотека, а и цялата страна, струва ми се. Да дариш.
- Успявате ли да останете свестен човек, за да следвате съвета на родителите си: Бъди добър и всичко ще ти е наред?
- Опитвам се. Тук никак не е лесно, както знаем. Струва ми се, че понякога не успявам, но се опитвам. Скоро ми попадна фрагмент от Иво Андрич, който казва, че в земята на омразата най-много мразят онзи, който не умее да мрази. Мъдър човек и освен това тукашен. Знае как могат да обичат и мразят на Балканите.
Но въпреки всичко

трябва поне да направим опит да сме добри

Ако не заради себе си, поне заради децата ни.
- Кои са въпросите за живота, които най-често дъщеря ви отправя към вас?
- Най-трудните въпроси задава, след като е чула поредната ужасяваща новина - нали няма нищо страшно да се случи, нали няма да има война, взрив, скандал в градинката пред блока и прочие... Обещай ми, че всичко ще е наред, моли ме тя. И аз обещавам – без да имам сигурно покритие на обещанията. Обещавам като човек, който може да направи все по-малко за детската стая на света. Обещавам все по-бавно и, както казва Дебелянов, „а в свойта вяра сам не вярвам аз."
- Продължавате ли да пишете заедно с нея?
- Тя вече си има своите занимания, рисунки и тетрадки, които само понякога ми показва. Важното е да държи въображението си живо. И да не се разомагьосва твърде рано светът за нея. В това всъщност е смисълт и на писането. Да държи този свят малко по-дълго с идеята, че има магия и смисъл.
- Казвате, че литературата носи смисъл и съчувствие – има ли ги около нас, в България, тук и сега, извън изкуството?
- Мисля, че сме почти на нула откъм съчувствие и смисъл. Тук сега се ценят други неща – агресия, популизъм, заиграване с национализма, сеене на интриги, мразене в най-директен разпищолен вид. Така всъщност е не само в България. Както е казано в Еклесиаста: Има време за обичане и време за мразене. Не знам защо сега избрахме второто.
- До къде стигнахте с Тео Ушев по новите ви проекти?
- Тео рисува буквално последните щрихи от „Физика на тъгата". Имам му пълно доверие - като на човек, с когото споделяме общо усещане за света, имаме обща памет и сходно минало като ямболски и кюстендилски минотаври. Чакам с нетърпение да видя какво се е получило.
- Какво да очакваме скоро – нова пиеса, роман, разкази?
- Пиша бавно един роман. Имам идея за спектакъл по „Физика на тъгата", но чакам да се появи точният режисьор и театър тук или навън. Междувременно романът вече излезе на сцена в Словения и Македония, може би за България е рано.
- Вие ставате все по-популярен като писател и въобще като интелектуалец – това как ви променя?
- Късно е да се променям. Ако мога да остана по-дълго нормален и добър човек „с непокътнати способности", както пишеше Селинджър, ще го броим за добър резултат. Макар че

по принцип играта винаги е загубена

Но имаме право на няколко изненадващи хода. Най-хубавото, което ми се случва напоследък, е да виждам при четенията все повече млади хора от различни възрасти и професии, с които ни свързва една история, която съм писал в самота. Иначе няма никакво значение дали си популярен или не, докато пишеш сам, затворен в стая - в „Младост" или някъде другаде по света.

Едно към едно от Испания

Георги Господинов, най-приветстваният български писател, най-накрая стига до Испания с „Физика на тъгата", един роман-лабиринт, който разказва всичко онова, което може да се разкаже, което живее във всеки един от нас, но е същевременно и историята на света.

"Ел културал" ("Ел Мундо")

„Ако литературните фестивали даваха награда за голямо откритие, на този Hay fesival в Сеговия щеше да я вземе българинът Георги Господинов (Ямбол, 1968) с втория си роман, неподлежащият на класификация „Физика на тъгата". Един Стоичков в литературата.

"La Vanguardia"/Ла Вангуардия

"Отсега нататък вече няма да е тайна, че има един български писател, способен да разкаже каквото поиска, да пътува във времето, да приема множество личности и аватари, в търсене на онези моменти, в които всекидневното и възвишеното се сливат, за да достигнат някакъв вид откровение. За да разкаже семейната си история, тази на страната си, а може би и нашата, Господинов пише с такава свобода и въображение, че те кара да настръхнеш.

Изборът на книжарите, Саламанка

"Един роман, в който се догонват и преплитат времена - това на главния герой и семейството му. Всяка памет е лабиринт, а тази книга е капсула на времето - в нея се преплитат личните спомени и истории с чуждите, затова и романът танцува между първо и трето лице, между единствено и множествено число - Аз сме".

Книга на седмицата, Tipos Infames, Мадрид

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай