Актьорът е добър, когато успява да изчезне
Вярвам, че Европа ще се спаси само с култура и познание, казва световният драматургът
Световно известният драматург Ерик-Еманюел Шмит пристигна в България специално за премиерата на "Посетителят" в "Сълза и смях" (реж. Александър Чобанов, в ролите са Вельо Горанов, Петър Райжеков , Елен Колева и Николай Тодоров). Пробивът на Шмит в театъра става именно с "Посетителят", която получава 3 престижни награди "Молиер" и се играе на стотици сцени по света.
Действието в „Посетителят" е концентрирано в една-единствена нощ от живота на Зигмунд Фройд през 1938 г., когато при него на "консултация" отива тайнствен непознат, оказал се в последствие Бог.
У нас Шмит е особено популярен с "Господин Ибрахим и цветята на Корана", която се играе от сегашният директор на Народния театър Мариус Донкин. Ето какво заяви френският писател.
- Господин Шмит, как решихте да вкарате Бог и Фройд в една стая?
- Като всеки човек бях потресен от нещата, които гледам по телевизора и стават около нас, от злото, което ни заобикаля. Казах си, че Господ, виждайки всичко, би трябвало да е много депресиран. И се зачудих - при кого би могъл да отиде? Ами при Зигмунд Фройд, кой друг. Така ми дойде идеята за "Посетителят". Всъщност тази среща, дадох си сметка, ще бъде много странна: защото нито Господ вярва в Зигмунд Фройд, нито Зигмунд Фройд вярва в Господ. И впрочем, за да те анализира Фройд трябва да имаш татко, мама, Едипов комплекс, съзнание и подсъзнание...А при Господ, разбира се, въобще ги няма тия работи.
И всъщност Фройд и Бог могат да си говорят за много неща, защото нямат общо мнение по никакъв въпрос. Основният проблем, който ме занимаваше, бе дали Господ е виновен за всичкото зло наоколо? Можем ли да го съдим? Накрая стигнах до извода, че Всевишния е невинен, виновни са хората. Човекът е този, който създава нацизма и геноцида, а не Бог. Впрочем, когато завърших пиесата си, си казах, че тя няма да заинтригува никого, защото бях вложил в нея моята душевност. Но щом дойде и нейният голям успех, разбрах, че моята интимност съвпада с тази на публиката. Открих за мен нещо много неочаквано - едно братство, в което всички сме свързани с въпросите, които си задаваме. Аз знаех това като философ, но го преживях и като автор.
- Вие сте един от най-харесваните автори у нас и предизвикателство и радост за всеки актьор. Как се чувствате тук и имате ли някакви наблюдения за българската култура?
- Първият път, когато дойдох в България, беше за да гледам Мариус Донкин в "Господин Ибрахим и цветята на Корана". Аз самият играя собствения си спектакъл - но за да запазя душевното си здраве, не мисля за Мариус, когато съм на сцената.
Моето познание за България е все пак ограничено. Харесвам постиженията ви в операта - знаете, че аз обичам класическата музика. Трябва да използвам случая да благодаря на двете ми преводачки тук - на Зорница Китенска, която преведе романите ми, и на Снежина Русинова-Здравкова, която преведе пиесите. Радвам се, че съм харесван в България - една от причините да пиша, е защото обожавам актьорите. Пред тях все още се чувствам като детето, което бях, когато на 10 години за пръв път гледах Сирано Дьо Бержерак с Жан Маре и останах изумен, възхитен и влюбен в театъра.
- В "Посетителят" също става дума за класическа музика - кои са композиторите, които обичате най-много?
- В една книга написах, че
Бах е музиката ,която Господ композира, а Моцарт - музиката, която Господ слуша.
- Вие сте французин, а тъкмо вашата страна в момента е ядрото на мултикултурен разрив, терористични атаки, а според мнозина повсеместна криза либералните ценности. Какво мислите за тези проблеми, особено след атентатите в Париж, Ница, след "Шарли Ебдо"...?
- Гледах по телевизията и възприемах с ужас всичко. Но ще ви кажа къде според мен се корени проблемът. Във Франция преди един век бе създадено нещо, което се нарече "лаичност". Това е едно публично пространство, което имаше за цел да събере на едно място интимната душевност и да я разграничи от религията. Тази "лаичност" стана едно атеистко пространство, което постепенно изгуби всякаква стойност: всъщност целият духовен живот бе отблъснат. Заради тази "лаичност" френското общество се отдаде изцяло на консуматорството, поклони се на Златния телец, на парите. Този стремеж към материалното дойде заради атеизма. И понеже моите хора във Франция вече са лишени от тази душевност, са готови да послушат първия, който се обръща към тях с някакъв фанатизъм. Кризата не е политическа, а духовна. И всъщност това, което трябва да направим, е да напълним отново това социално пространство с душевност, да не го изпразваме, то трябва да бъде изпълнено с дебати, с дискусии, независимо дали говорим за християни, будисти, мюсюлмани. Ние всички си задаваме едни и същи въпроси, затова нека бъдем братя по въпроси. Аз вярвам в Спасението чрез културата и познанието. Защитих дисертация преди много време върху философа Дидро - всички радетели на Просвещението са се борили точно срещу невежеството, предразсъдъците и суеверието. Това трябва да правим и ние. Всъщност пиесата, която ще се играе в България, е част от моята битка.
- Чувствате ли особена близост с персонажите си, "изгубвате" ли се в тях?
- Аз не знам кой съм. Може би затова пиша толкова много. Не искам да имам само един живот, а хиляди. Както казва Фигаро в пиесата на Дьо Марше "Хиляда и един живота". В писането има едно особено желание да изчезнеш. Когато героите минават през мен, аз забравям, че съм автора. Същото е и на сцената: актьорът е добър, когато успява да изчезне, да се изтрие, за сметка на образа. Тогава публиката вижда, че си е свършил прекрасно работата.
- Как се чувствате преди двете си премиери - сега в България и предстоящата на "Дребни брачни престъпления" в Париж?
- Повече от 20 години се занимавам с театър и все още имам същия страх, както, когато започвах.
Обичам този страх. Той е направен от много нетърпение
Смятам, че тъй наречената сценична треска не съществува - тя всъщност е едно нетърпение: искаме да премахнем онова безполезно време, което ни дели от момента, в който ще бъдем на сцената.
- Споменахте, че играете сам собствената си "Господин Ибрахим и цветята на Корана" - как се разбирате с автора?
- Цялото лято бях на фестивала в Авиньон, играх на непоносима горещина там. Понякога актьорът беше уморен и бъркаше текста, но авторът беше там и не му позволяваше да го прави. С изявите си на сцената се лекувам от самотата на писателя. Когато съм на бюрото си и пиша, никога няма как да знам дали това, което ме вълнува, ще бъде разбрано от другите. А в театъра ответната реакция е пред теб. Впрочем, не бих играл нещо друго, освен ако не съм си го написал сам. Само Шмит може да понесе да бъде игран от Шмит.
(използвани са и въпроси на други медии)
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
