Емилия Дворянова: Творците са пророците на съвременния свят

Емилия Дворянова: Творците са пророците на съвременния свят | StandartNews.com

Емилия Дворянова пише първия си роман, когато е на 16. Завършва клас по пиано в Музикалното училище „Любомир Пипков", а след „Философия" в Софийския университет „Свети Климент Охридски". Получава докторска степен с дисертация на тема „Естетическата същност на християнството" (1991). Както се знае, Дворянова, която от години преподава творческо писане, е автор на някои от най-известните романи в съвременната ни литература. Първият от тях, „Къщата", излиза през 1993-а. Последният засега, „Мир вам", отново на „Обсидиан", имаше премиера преди броени седмици. Емилия Дворянова притежава серия от награди и е от най-превежданите ни романисти в чужбина.
„Мир вам" започва като антиутопия – Земята сякаш отново е безвидна и пуста, а свят, условно наречен така, понеже дори не се помни какво е, вече не е останал. Наличното изглежда ущърбно, нарушено, разпокъсано, но засега някак оцеляло. Така неусетно започваме да крачим с Мо, без отговори и без надежда да стигнем до надеждата. Трябва ли да повярваме, че това е антиутопия? Езикът на романа е изтъкан от псалмическа образност. Знаци и смисли на старозаветната древност надничат почти от всеки ред и ни подканят да поемем със сетивата си чувствеността на Давидовото слово. Големият въпрос е възможно ли е да покълне отново животът на света, като добие смисъл от Думите на Книгата?

- Госпожо Дворянова, неотдавна закръглихте елегантен юбилей - няма как да не запитам за равносметките: свързани ли са с постигането на определена възраст или по-скоро са зависими от емоциите, обстоятелствата, случките по пътя?
- Обичам да се взирам в думите и думата „юбилей" не звучи елегантно. Може би е „елегантно" да станеш на 30, на 40 - тогава още си пълен с бъдеще... Това неслучайно не са „юбилейни" възрасти. Когато човек става на 60, би трябвало да е напуснал лековатостта на „елегантното", колкото и днешното време да зове към „вечна младост". „Вечно младите" са само онези, които рано са напуснали този свят. Това е истината. Другото е красива опаковка - в най-добрия случай твърде много козметика. Казвам това с усмивка - щастие е човек да достигне „юбилей", да се обърне назад и да изпитва благодарност за дните, които са му били дадени, и още по-голяма благодарност за дните, които може би все още са му дадени. И всичко това без да изпитва нужда от каквато и да било „козметика". Мисля, че уютът на живеенето е свързан с умението да живееш трезво с реалността. Голямата част от пътя е изминат, слънцето отдавна е превалило, часовете на повечерието са благодатни часове, пълни със спокойствие и приглушена светлина. Тези часове не приканят към равносметки, а по-скоро към съзерцания. Всъщност

равносметките са присъщи на младостта

Младите се измъчват, над тях постоянно виси въпросът „Какво направих?" Защото стои изискването нещо да „направят". Не изпитвам сантимент към младостта, не копнея да се върна в нея. Дори напротив - чувствам блажено спокойствие от мисълта, че каквото е направено, е направено, и вече няма нужда да „правиш". Има само да „довършваш" – докъдето ти е дадено и колкото можеш. Така че към никакви равносметки не ме тласна кръглата годишнина. Но това е може би моя „емоционална характеристика". Най-сетне заживях в едно постоянно „сега", защото хоризонтът на „сега" е недалечно „винаги". Всъщност от съвсем млада винаги съм мечтала да „остарея". /Знам, че човек на 60 още съвсем не е „стар", но както и да „изчисляваме" годините, вече е в пътя „към" старостта). Виждах това като освобождение от тегобите на постоянните изисквания към себе си и към другите, като освобождение от страстите и зависимостите от света... Иде един момент, от където имаш „право" да се дистанцираш, да гледаш на света само и единствено с усмивка, защото постепенно се отдалечаваш от него. В това отдалечаване го виждаш в друга светлина и го заобичваш по различен начин - просто такъв, какъвто е.
- Вярно ли е, че първият ви роман, който пишете на 16, все още стои неиздаден в бюрото? Защо се отказахте от него?
- Не съм се „отказала".

Комунизмът ме „отказа"

Тогава издаването му беше невъзможно, а когато дойде демокрацията, вече бях написала много други неща - бях „другаде" и в живота и в писането. Пазя го. Ако някога някой полюбопитства как съм писала на 16 години, би го намерил в архива ми. Ако и самият архив някой го запази, естествено.
- Защо зарязахте пианото?
- Няма бивш музикант. Музиката е в кръвта, тя си остава. Но писане и пиано едновременно няма как - и двете са напълно обсебващи, изискват пълно отдаване. Писането се оказа по-силно. Но аз просто смених начина на музициране – започнах да го правя със словото. Това е нещо, което няма как да не бъде забелязано в книгите ми - изворът им в крайна сметка е музиката. Преди време, в 90-те, когато Мари Врина прочела „Passion или смъртта на Алиса" и решила да го превежда на френски, се свърза с мен със следния имейл: „Прочетох книгата Ви, бихте ли се съгласили да я просвирим на четири ръце?" Няма да забравя това - така се запознахме след време и на живо. Тогава си помислих... тя наистина е разбрала, защото е чула... Тъй че музиката стои, нямам чувство на „отказ". А и в последните години дори се върнах към пианото, започнах пак да свиря и ми доставя огромно удоволствие. Може би покрай внуците ми, които свирят и обичат да свирят. Невероятно щастие е да свириш с внука си на четири ръце.
- Вие ли предизвикахте Съдбата или тя – вас, та решихте да станете писателка?
- Не вярвам в съдбата, защото вярвам в Бога. На човека са дадени различни дарове. Няма „предизвикателство", просто Дар и си длъжен да го върнеш обратно, обратно да го дариш. Писането е голям дар - дар, който много задължава. Има една притча в Евангелието: Господарят заминава и оставя на слугите имота си, да го пазят. На един дал пет таланта, на друг два, на трети – един. Всекиму според силите. Много е хубава тази дума „талант", тя всъщност означава „монета", „пара", но на български чрез нея смисълът на притчата просто избликва на повърхността. Когато след време господарят се прибира, той иска сметка от слугите си какво са направили с талантите, които им е дал. Първият с петте таланта ги употребил в работа и спечелил десет таланта. Вторият с двата таланта също ги удвоил. Третият обаче му върнал единия талант, който му бил даден, защото се страхувал да не го изгуби. И господарят, за да го накаже, го заровил в земята. Думите на Господаря са: лукави и лениви робе.

Страшно е човек да зарови талантите си в земята

Но във всичко това няма „предизвикателство", а „служение".
- Кога и защо решихте да сътворите „Мир вам"?
- Не знам дали аз съм я сътворила, или тя ме сътвори. Книгите намират писателите - поне някои от тях – а не писателите книгите. Има, разбира се, и измислящи писатели... Това си личи. За непишещите хора звучи малко странно. Особено при нашето обучение по литература с „идеи", „замисли", и „какво е искал да каже авторът". Но никога не съм имала чувството, че аз измислям книгите си, тях ги има... Но някой трябва да ги изтръгне от „магмата", в която се крият и този някой, в случай с „моите" книги, съм аз. Статуята е в къса мрамор, трябва само много точно да се отделят излишните части... Така е мислел Микеланджело, аз напълно го разбирам и му вярвам. И с писането е така – книгата ни застига. Застига ни през нещо, което не знаем и искаме да разберем.
В „Мир вам" звучат два пределни въпроса: има ли свят или светът вече не е? Или по друг начин казано: Има ли свят без святост? Но не очаквайте пряк отговор. Който прочете книгата, сам ще намери собствения отговор. Аз не знам повече от героите си. Някои я четат като антиутопия, други като утопия... За мен книгата е просто реалност.
- Страх ли ни е от антиутопии?
- Антиутопията е литературен жанр, похват. Няма защо да се страхуваме от литературата. Но може да ни е страх, когато се окаже, че литературни произведения улавят тенденциите, към които светът се е упътил и те напълно съответстват на „страшното", за което произведението предупреждава. Има много произведения, които звучат пророчески. Творецът може да се окаже съвременен пророк. Пророчествата на Достоевски, Оруел, Бредбъри, и на други, за които в момента не се сещам, не само не ни отминават - те, за беда, се осъществяват по някакви много странни пътища и начини, естествено не в буквалността на произведението, не в детайлите му, но в смисъла, който носи. За мен единствената „антиутопия" е свят без Бог. Всичко друго е преодолимо изпитание в историята на света.
- Какво казвате на студентите си в първия час? Говорите ли им за християнството?
- В НБУ преподавам творческо писане, писане на есе... Това, което ми е „занаятът". А и студентите не се интересуват от Христос, когато се случи по някой повод да заговоря за вяра. Срещам по-скоро стена - не знаят нищо, няма къде човек да се захване. Това „нищо" обаче е пълно с отпор и недоверие. Като нещо твърде далечно, едва са чували Божието име. Но пък вече две години правя курс в Софийския затвор по Евангелие от Марк и катехизаторски курс - като доброволка. Това е място, където човек може да чуе Евангелието. Страшно е. Тези хора са съвсем изоставени, единственото, което би могло да ги промени и да им даде светлина, е вярата. В тях можеш да изпиташ себе си - виждаш ли в човека насреща, какъвто и да е той, Божия образ. Приемаш ли го с престъпленията му, с греховете му, с нищетата му. Защото сред такива хора и Христос се я явил и е говорил с тях, и ги е викал при Себе Си. Когато говоря там, когато си говорим с тях, и после, като изляза, се чувствам като след Литургия. Служила съм на нещо и някого, не на себе си. Пред тези хора човек не може да говори „от себе си", там просто вестиш с безсъмнен смисъл. Четеш Евангелието, говориш за Иисус, надяваш се, че зърно ще падне на почва и ще поникне. Никога не разбираш дали това се случва, няма какво да подхранва „гордостта" ти. Носи ми радост, надявам се да продължа да го правя.
- Атакуват християнството от различни страни: безбожници, терористи, неграмотници – ще издържи ли то?
- Бог не може да бъде поруган, Той е в абсолютен смисъл „над" нас, няма защо да се боим за Него. Добре би било поне малко да се боим от Него, а най-добре е да Го обичаме - тогава няма въобще от какво да се боим. Затова да не го мислим християнството, то няма как да не „издържи", Църквата няма как да не „издържи", защото ни е казано, че „портите адови няма да й надделеят". Казано ни е в онова Слово, което е вечно, защото е истинно. Когато изпитвам страх за християнството, то не е страх за него, а страх за хората, които не знаят какво вършат.

Ще ги обхване ли милостта на Бога

Ще бъдат ли спасени? Човек няма отговор на този въпрос – отговорът е само у Бога. Но за християнството наистина няма защо да се боим - не ние спасяваме Бога, Той нас ни спасява чрез Църквата Си, затова би трябвало да се боим за себе си, не за Него.
- Как оценявате родната литература тук и сега – докъдето се простира погледът ви, разбира се...
- Аз съм част от пейзажа на българската литература и затова не мисля, че имам право да се изказвам за нея. Нека това вършат критиците, литераторите, на които това им е работата. Литература като всяка друга, следваща модите и тенденциите на времето си. Ако има нещо, което със сигурност заслужава уважение, е, че оцелява въпреки всичко. Не знам дали има държава в Европа, в която родната книга, родните творци, да са така изоставени сами на себе си и лишени от всякаква подкрепа. Сигурна съм, че няма. Понятието „културна политика" е напълно лишено от съдържание.

Културна политика в България няма

И въпреки това, литература има, изкуство има... Това е чудо и чудесно. И тъжно за държавата ни.
- Осъден ли е българският интелектуалец на изчезване?
- Този обществен „образ" девалвира в България по най-различни причини, за които не искам да говоря. Но се питам дали „интелектуалец" не е понятие от вече отминали времена, когато светът се е управлявал от идеи, а интелектуалците са били техни проводници. Обществени фигури, от които е имало смисъл - хората са чувствали това, поради което са се и вслушвали в тях. Днес светът се управлява от технологии, капитали, лобита, групи за натиск и политици, излъчвани от тях. Сякаш все по-малко неща зависят в глобалния свят от отделния човек. Затова и девалвира образът на интелектуалеца като обществена фигура. Той все повече заприличва на нарцистичен маргинал, който много иска да бъде видян и чут - но защо точно, не е докрай ясно. Силата на „общественика-интелектуалец", говорещ „от себе си", някак залиня. Или поне напълно се промени. Това може да се нарече и „изчезване", но аз не бих ронила сълзи.
-Над какво работите в момента?
- Над нищо. Току-що издадох книга. Сега - поне за известно време, принадлежа изцяло на себе си и семейството си.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай