Алек Попов: Смехът къса оковите на ума

Алек Попов: Смехът къса оковите на ума | StandartNews.com

„Сестри Палавееви 2: По пътя към новия свят" от Алек Попов – дързък, фатален и невероятно смешен роман. Лудешкото продължение на „Сестри Палавееви в бурята на историята". Тук предпазните колани сред серпантините на миналото са свалени и още по-абсурдни герои чакат в засада. Световните събития трябва да се посместят, за да отворят място на Кара и Яра – двете сестри, прегърнали партизанската съдба. Чаровните близначки, попаднали във вихъра на Втората световна война, натискат педала докрай в най-щурото приключение на живота си. Театърът на бойните действия се разширява: Сърбия, Македония, Англия, Америка, а абсурдите надхвърлят и най-смелите читателски очаквания.

Продължението на първия партизански роман през XXI век преплита мотиви и сюжети в стила на „Гадни копилета" на Тарантино, „Банани" на Уди Алън, абсурдните клипове на Монти Пайтън, епичния наратив на Толкин, югославските партизански екшъни и купчините винтидж комикси, за да профучи безкомпромисно през коловозите на историята и да надскочи измамната носталгия по миналото.

Сред страниците на „Сестри Палавееви 2: По пътя към новия свят" оживяват български комунисти, югославски партизани, банда джуджета, окопали се в старите сребърни мини на крал Стефан Урош, врачки, заблудени слугинчета, резидент на НКВД и още куп герои на едно време, в което нищо не е нормално.
Но Алек Попов предлага и нещо много повече от забава. Неговият роман отправя дързък поглед към историята отвъд тотемите на идеологиите и политическата коректност. Прецизно и със скалпела на смеха Алек отстранява туморите на период, който трябва да се помни, но и да се надживее. Книгата е освобождаващо преживяване и опустошителна сатира–гротеска, разстрелваща безкомпромисно сантимента към едни буреносни, но и неадекватни времена.

Алек Попов - „най-забавният сериозен български автор", е най-превежданият роден писател. До момента романите му „Мисия Лондон", „Черната кутия" и „Сестри Палавееви в бурята на историята" се четат на повече от 16 езика, а всеки един от тях подлага на „основен ремонт" спомените за ключови епизоди от българската история.

- Алек, в първата част на романа като че ли най-важно беше да разбиете мита за партизанското движение - сега, във втората, кои са митовете, разбити от вас с най-голям кеф и настървение?

- Да ви призная изобщо не съм си поставял такива задачи – нито в първата, нито във втората част на книгата. Всъщност това не е исторически роман в истинския смисъл на думата, а по-скоро трагикомичен приключенски епос-сега, който се развива на фона на Втората световна война и последвалата я Студена война. Новата част всъщност може да се чете самостоятелно, дори ако някой не е запознат с първата. После, ако му стане интересно, което предполагам, че ще случи, винаги може да си я прочете. Романът е базиран на сериозни проучвания, за да предаде автентично духа на епохата, макар и през призмата на иронията. Това е силно идеологизиран период от историята, облъчван от пропаганда десетилетия наред - направо токсичен отрязък от време, към който никой досега не беше подхождал по такъв начин. Безцеремонно, с чувство за хумор. В смеха винаги има истина, която е по-силна от всички идеологически мантри и табута. Това е особен, рядък миг на просветление, в който човек сякаш проглежда за лъжите и фалша и има шанс да скъса оковите на ума. Смехът ни прави свободни! В този смисъл втората част на романа по нищо не отстъпва на първата, а даже я надгражда с още по-абсурдни ситуации и по-сложни психологически обрати. Най-трудно ми беше да намеря ключ към периода веднага след Девети септември – време на трагично насилие, чийто травми са живи и до днес. Да постигна баланса между черния хумор и драматизма, като оставя читателят сам да си направи изводите. Това е и основното предизвикателство, което тази книга отправя – срещу черно-бялото мислене и опростителските клишета.

- Иронията е закодирана още в подзаглавието: По пътя към новия свят - колко да е нов този свят, в който комунистите у нас са взели властта, а на Балканите е пълен морален хаос и политически миш-маш?

- Като стигнете до края на романа, ще разберете, че в заглавието е вложен и друг смисъл, който го прави още по-иронично. ХХ век по принцип минава под знака на мита за „новия свят". „Нов свят" градят съветите, „Нов свят" кове и Райхът. „Нов свят" се създава и в Америка. Всички тези светове се намират в конкуренция помежду си. Кой от тях е истински нов? Кой от тях ще надделее? В България и на Балканите сянката на тези титанични сблъсъци често добива гротескни измерения. В крайна сметка от всички „нови светове" оцеля само този отвъд океана. Поп-културата се оказа по-привлекателна от идеологическата боза, която сервираха тоталитарните режими. Иначе всички имаха танкове, самолети и бомби. Между другото, поп-културата заема важно място в романа - особено комиксите, които по време на войната преживяват голям бум. И комунистите, и фашистите се отнасят с еднаква неприязън към тази култура. Та, по този повод един от героите ми, командир на немска подводница, имаме си и такива неща, да, заявява: „Не си струва да рискуваме. С популярната култура винаги може да се справим. Можем да се справим и с един разрушител. Но двете заедно ще ни дойдат в повече. Прибирайте перископа. Потапяме се."

- Какви са паралелите между родната и балканската действителност от онова време - а и днес?

- Ние сме част от Балкана, историите ни са свързани и оплетени от древността до днес. Аз винаги съм гледал на този район като на една културна цялост, макар че терминът „балканизация" се е превърнал по-скоро в синоним за разделение и междуособици. Ако говорим за времето на Втората световна война, може би най-характерното за целия район е, че на фона на големия световен конфликт, текат отделни граждански войни във всяка балканска страна. Те са свързани помежду си с нишките на голямата война и в същото време запазват локалните си особености. Това са конфликти с история. Много често те се явяват продължение на по-стари вражди, родови вендети и разчистване на сметки, нямащи кой знае колко общо с конкретните идеологии, в името на които уж се води борбата. Т.е. нещата са многопластови и ако има някакъв общ принцип, той е, че „там където се е ляло кръв, пак ще се лее". В бивша Югославия кашата като че ли е най-голяма, тъй като са намесени най-много участници. Голяма част от романа се развива именно там. Опитал съм се да предам усещането за хаос и безпорядък, което се оказва стъписващо за рационалния ум на завоевателя.

„Страната беше разпокъсана: отделни райони се контролираха от Вермахта, други – от българите, трети – от четници, италианци, усташи, оплетени в неразгадаеми взаимоотношения, а в най-непристъпните райони се бяха окопали частите на партизаните от ЮНА. Фон Акс постоянно губеше хора, без да е участвал дори в реални бойни действия. Просто изчезваха, изпаряваха се като дим с цялото си въоръжение и само празното им място в строя напомняше, че там е имало войник." След разпадането на Югославия 45 години по-късно тези конфликти отново се възпроизведоха в почти същите параметри. Слава богу, този път ние, българите, бяхме пас.

- Колко голяма е ролята на Държавна сигурност в продължението на историята?

- Е, накъде без нея? Тя си върви в комплект с епохата. Без да е централна тема на този разказ, сянката й надзърта от ъглите на историята заедно със сянката на големия й побратим – НКВД. Веднага след Девети настъпва драма с досиетата, която силно напомня ситуацията днес, макар и не чак в такива мащаби. Общо взето всеки се опитва да сложи ръка върху тази ценна стока, като целта не е толкова да се разкрие истината, колкото да се установи контрол върху хората. В един от епизодите две конкурентни групи партизани претърсват Дирекцията на полицията. „Тия дела са чисто злато! – възкликва един от героите – Кой гори злато? Пък и злато гори ли?" Неизбежно и очаквано е преплитането на интересите на бившите ченгета и техните наследници. „Мен, ако питаш, всеки от бившите началници си е прибрал папчиците на своите хора и сега гледа да ги изтъргува възможно най-скъпо", споделя друг в пристъп на откровение. Нещо познато да ви звучи?

- Дали след като близначките сменят имената си, могат да променят и характера си?

- Близначките сменят много имена. То веднъж като им е тръгнало... Сменят самоличности, прически, мъже... В хода на тези промени Кара и Яра сякаш търсят себе си. Разделят се и развиват характер. В първата книга са все още неоформени тийнейджърки, търсещи смисъла на живота, но постепенно натрупват житейски опит, за да се превърнат в края на книгата в привлекателни млади дами с опасни способности. Хем си приличат, хем имат собствена индивидуалност. Отделих им много време, за да ги направя истински. Току виж си отворили и профил във фейсбук...

- По-брутален ли е феминизмът във втората част?

- Чак пък брутален! От Пипи Дългото чорапче до Лизбет Саландер, Ангелите на Чарли и Лара Крофт – това е линията на новите екшън героини, които разбиват клишето за традиционните роли на жената. Но образът на жената-войн всъщност е много по-древен – още в античната митология амазонките всяват страх и трепет в мъжките сърца. Моите героини обаче не са някакви мъжкарани и въпреки че стрелят и се бият доста сръчно, не губят чисто женското си очарование. Те трябва да оцеляват в свиреп мъжки свят и да използват всички налични оръжие - включително и красотата си, с която щедро съм ги надарил. Поправете ме, ако греша, но мисля, че нашата литература страда от дефицит на подобни образи. Докато работих върху драматизацията на първата част, случайно подслушах две тийнейджърки на улицата. Бяха доста нахъсани срещу действителността и от целия разговор в паметта ми дълбоко се запечатаха думите: „Няма да се оставим да ни смажат!". Реплика, която пренесох директно на сцената. В реалния свят жените сякаш се справят по-добре, отколкото в литературата. Срещат се, особено напоследък, доста бойни мадами, които ритат задници, докато по страниците на книгите ни още се мотаят едни кахърни каки и лели, които само тихо теглят и гаснат. Ако съм помогнал поне малко за изправянето на тази несправедливост, пак е нещо.

- В книгата има елементи, дошли сякаш от света на приказките: джуджета, врачката Ганга, магически ритуали... Как се връзва всичко това с партизаните и войната?

- В съзнанието на балканския човек митологичното често се преплита с ежедневното, а суеверията могат да съжителстват паралелно с идеологията, която ги отрича. В първата част на романа също имаше идентични елементи – като бандата на Пъклото, която се подвизава в Даданския лес и се преструва на нечиста сила. Това е приключенски епос и подобни персонажи възникват от само себе си във въображението ми. В края на краищата всеки разказ тръгва от приказките. Разбира се, при мен тези герои се явяват в ироничен контекст – джуджетата четат Маркс, а Ганга предсказва операцията на Ото Скорцени срещу щаба на Тито. Те придават едно поетично измерение на романа, което сякаш прави по-лесна за преглъщане бруталната истина за насилието.

- Имате ли още задръжки към онези периоди от историята?

- След тази книга? Не. Но мисля, че за себе си затворих тази страница от историята. Почетох я, преживях я и повече едва ли ще се върна към нея. Изясних си много неща, беше своеобразна терапия, която е полезна за всеки, закачил поне малко от онази епоха. И като всяка истинска терапия не е безболезнена. В един момент от живота си всеки трябва да се изправи срещу призраците от миналото, за да се отърве от тях. А и те да се отърват от проклятието да бродят вечно в лабиринта на историята. Мечтата на всеки призрак е да намери покой. Истината може и да носи болка, но след това настъпва покой.

- Кои, според вас, са знаците от 50-те, които подсказват за събитията в родината от наше време?

- Тогава се структурира номенклатурата – „новата класа", както я нарича Милован Джилас – и започва нейното постепенно и необратимо обуржоазяване, което ще я доведе логично до идеята за икономическа либерализация в началото на 90-те. В крайна сметка битът взима връх над идеологията. И това е един от лайтмотивите на романа. Той прави разрез на тогавашното общество от един комичен ъгъл, при който логиката на този процес ясно изпъква. От друга страна човек не може да живее без идеали. И той постоянно ще се връща към тях, въпреки всички разочарования. Заради бита плюе на идеала, после обратното, после му писва от идеали и пак потъва в бита, после отново ще го замъчи душата, щото нали, само с хляб не се живее... И така, колелото се върти. Диалектика.

- Дали вашите герои от "Мисия Лондон" са преки наследници на тези от епопеята за Палавееви?

- Наистина поне една трета от историята се развива отново в Лондон, тъй като сестрите попадат там, всяка по свой начин. Мяркат се разни посланици, има и няколко много драматични и абсурдни сцени в съветското посолство, които сякаш хвърлят мост към „Мисия Лондон". Във фокуса обаче е Студената война, а не толкова дипломатическият живот, който се явява само като фон. Персонажите от „Мисия Лондон" са наследници по-скоро на този човешки тип, който се формира в условия на изолация, шпиономания, страх и нагаждачество, характерни за системата - т.нар. „хомо совиетикус".

- Какво стана с "Черната кутия" - ще гледаме ли филм?

- Нова година, нов късмет. Този проект е малко по-различен от „Мисия Лондон" и представлява един следващ етап в осмислянето на българското битие през темата за емиграцията. Жанрът ще бъде черна комедия. Стига да го добутаме до реализация, мога да ви обещая запомнящо се зрелище. За съжаление, киното у нас се случват твърде, твърде бавно.

- Какво е модерно да се пише - у нас и по света?

- Модерното вече не е модерно, ако искате да знаете. Модерно е постмодерното. А за постмодерното, по-добре питайте други хора. Аз се занимавам с такива „предмодерни", отречени от науката неща като сюжет, герои, психология, действия, конфликти... Още от времето на бай Аристотел. Ама кой го бръсне днес него?

- И тъй като днес честваме Ботев, не мога да не ви питам: кога най-после ще разберем "смешния плач" на този велик публицист и поет?

- Когато престанем да гледаме на нашите класически писатели като на икони. Трябва да ги възприемаме с цялата сложност на характера им и с неизбежните противоречия, присъщи на човешката природа. Ако се налага, дори да поспорим с тях. Това ги прави живи. Ботев е една от най-интересните фигури на Възраждането, много колоритен и динамичен образ, който, за съжаление, е поставен в изключително тясна рамка. Образът му най-добре е уловен от съвременника му Захарий Стоянов, който като писател си е давал сметка как човешкото и героическото се преплитат, как комичното и трагичното могат да вървят ръка за ръка - и това само усилва въздействието им. Публицистиката на Ботев е много освободена и съвременна по дух, стилът му и емоционален и директен. Щяха постоянно да го блокират във фейсбук, ако пишеше по този начин сега. А и не само там! Не ми се мисли как щеше да попържа, ако знаеше с какви брадати клишета са обрасли творчеството и личността му. Но не знае и няма как да знае. Това е участта на класиците. Може да ги съживи само съвременният прочит, който неизменно ще предизвиква спорове. Не трябва чак толкова да се боим от това.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Автор Спорт
Коментирай