-Господин Алексиев, статистика сочи, че 70% от българите разчитат на връзки, а не на умения при търсене на работа. Работи ли родният пазар на труда по логиката на конкуренцията?
-Искам веднага да направя уточнението, че това са данни, които много рядко се наблюдават и цитират. Стастиката задава няколко опции за отговор – търсенето на роднини и познати се съпоставя с явяването на интервюта, директни контакти с работодател, обяви т.н. Важно е да се каже, че повечето българи не посочват само един отговор. Т.е., когато се търси работа, хората използват по три или четири различни метода. И 70% от българите използват и търсенето на връзки. Аз не бих казал, че е притеснително, че този процент от сънародниците ни прибягват до този метод. По-скоро е притеснително, че много малка част от тях се явяват на конкурсни изпити и се опитват по някакъв начин сами да открият работа на конкурентен принцип, както вие споменахте. Т.е. културата на търсене на работа не страда толкова от това, че хората се обръщат към близките си и приятелите си, това е напълно нормално, а от това, че сравнително малка част от тях се опитват да използват по-съвременни, по-конкурентни методи.
-Как си обяснявате това?
-Все още в България има много проблеми по линия на трудовото посредничество – свързването на предлагането и търсенето на труд. Отчасти това обхваща дейността на Агенцията по заетостта. От друга страна, неща като кариерно ориентиране са малко абстрактни в България. Така че е напълно възможно и нормално голяма част от младите хора да се опитват първият им досег с пазара на труда да стане по линията на по-малкото съпротивление, а именно чрез роднини и познати. Пак казвам, в това няма нищо ненормално. Разбира се, има какво да се желае и по отношение на трудовото законодателство. Има напредък по отношение на трудовото посредничество през последните години, макар и не много ясно изразен все още. Защото до ден днешен по-голямата част от обявите, дори в Бюрата по труда, се публикуват без обявена заплата.
- Популярни ли са у нас т.нар. хедхънтъри (търсачи на специалисти - бел.ред.)
- Те покриват доста специфични сектори. Използват се за намиране на високоспециализиран персонал в общия случай. В много случаи те се опитват да намерят кадри за чуждестранни компании за работа в чужбина. Огромната част от трудовото посредничество все още се случва или чрез бюрата по труда, или чрез сайтовете за обяви.
- Как може да се промени тази тенденция за неявяване на интервюта и конкурси?
- По линия на образованието има много какво да се желае в тази насока. Истината е, че културата на търсене на работа е нещо, което трябва да залегне още в училище. Дори много университетски програми не покриват подобен тип предмети. Нещата, които човек може да научи чисто формално за това как се кандидатства за работа, как се пише мотивационно писмо, как се подготва автобиография за конкретна позиция, се пропускат в процеса на образование. На хората им трябват по пет-десет години практика, за да могат да се ориентират в тази среда. Бих казал, че и за по-опитните работници важи това, особено ако нямат опит в търсенето на работа, а само дълъг стаж на пазара на труда. Има какво да се желае по посока на мерките на пазара на труда и на правителството. Преквалификацията и обучението като институции са пренебрегвани у нас. Огромната част от активните мерки и средствата по тях са насочени към създаването директно на субсидирана заетост, а не към квалификацията и обучението на безработните. Това затруднява придобиването на такива навици на работната сила. Търсенето на работа само по себе си също е изкуство. Не трябва да забравяме също така, че има райони в страната, където поради сравнително ниското ниво на социално-икономическо развитие търсенето на работа е ограничавано и поради други фактори като по-малко търсене на труд, труден достъп до работодатели.
- Преди дни стана ясно, че всеки втори работещ в София е висшист. Тези хора обаче заемат ли наистина позиции, които отговарят на образованието им и получават ли адекватното заплащане?
- Голяма част от хората, които са с висше образование, особено в столицата, са добре платени специалисти. За съжаление, в България имаме навика да се фокусираме върху изключенията като едва ли не опровергаващи правилото. Истината е, че данните за състоянието на пазара на труда през последните няколко 20 години, показват ясно, че единствената група, при която доходите от труд нарастват по-бързо от средното, са доходите на висшистите. Може да се каже, че по линия на забогатяване, което е по-бързо от средното за страната, този процес се наблюдава единствено при висшистите. Така че образованието има своята роля и е определящ фактор. Образованието като ключ към заетостта е ключов фактор. 67% от избягалите от бедност българи в тригодишния период, който ние изследвахме, живеят в домакинства със заетост, чиято основна причина е образованието.
- Родното висше образование обаче не бълва ли прекалено много кадри, които впоследствие не могат да се реализират?
- Това е съвсем друг въпрос. Точно той е една от причините за това част от висшистите в България, а и не само тук, да заемат позиции, за които по принцип не се изисква висше образование. Дори в съвременните дебати по отношение на уменията на работещите и как те могат да бъдат използвани по-добре, как да се намали структурната безработица и разминаването в уменията на работещите и нуждите на бизнеса, се обръща все повече внимание не на тези нискоквалифицирани работници, които не са достатъчно компетентни за позициите, които заемат, а на хората, които са с по-висока квалификация от това, което изисква тяхната работа. Защото заемането на такава позиция може да доведе до негативни последици на пазара на труда, вкл. загуба на мотивация, спадане на производителността на човек, получаване на по-ниска заплата от това, което потенциално се получава, загуба дори на умения. Има проблеми в тази насока, но те трябват да се търсят не толкова на пазара на труда, колкото в образователната система.
- Бизнесът и работодателите казват, че има недостиг на работна ръка. Така ли е наистина и как се отнасяте към идеята за внос на работници?
- Работодателите настояват, че има недостиг и тяхното мнение е подкрепено от официалната статистика в България и международната такава. Въпросът е при какви условия и от какви работници има нужда българската икономика. Основното нещо, което трябва да се види през тази и следващата година, е дали този мит, че едва ли не чуждестранните работници могат да предизвикат някакъв дъмпинг на българския пазар, т.е. да намалят или да забавят ръста на възнагрежденията на българите, ще може да бъде преборен. Истината е, че България не е нито Германия, нито Великобритания, за да има опасения от подобни процеси. Не трябва да забравяме, че българските работодатели се конкурират за чуждестранните работници с много други европейски страни. В България вече коефициентът на заетост, който и НСИ публикува, коефициентът на икономическа активност са почти съпоставими с тези в ЕС, а пък безработицата е по-ниска от тази в Европа. Така че ние сега ще се сблъскаме с проблеми, с които много други европейски държави отдавна се сблъскват, а именно недостигът на работна ръка. Аз бих казал обаче, че макар необходима стъпка, увеличаването на внос на чуждестранни работници, само то няма да е достатъчно. В дългосрочен план трябва много да се наблегне на структурни реформи в образованието, може би в пазара на труда. Ще припомня на вашите читатели, че нашият Кодекс на труда тази година ще навърши 32 години и може би е време наистина да помислим за малко по-модерни законодателни мерки.
- Казвате, че има недостиг на работна ръка, но в същото време има и много бедни? Как става това?
- Много се спекулира с понятието „работещи бедни", особено от страна на синдикатите и на голяма част от политиците. Не трябва да забравяме две неща. Първо, това дали човек работи, или не, е индивидуална характеристика. А това дали е беден, или не е характеристика на домакинството. В голяма част от случаите работещите бедни в България са бедни не защото не изкарват достатъчно, за да покрият прага на бедността, който е по-нисък от минималната заплата, а защото имат зависими деца, които или не работят, или са в детска възраст. Т.е. бедността е следствие на домакинството. Затова най-бедните 10% в България обикновено са многочленни домакинства, много от които представители на малцинствата. Това са именно тези 10 процента трайно бедни в страната, при които не се наблюдава кой знае какво движение. И, разбира се, не трябва да забравяме, че голяма част от бедните обхващат и част от пенсионерите, особено самотните възрастни жени. Така че там са проблемите. Те не са толкова свързани с нивото на заплащане. Ако погледнете официалните данни на НСИ, едва една трета от дохода на най-бедните домакинства в страната идва от работна заплата. Големите проблеми са в пенсионната система, социалното подпомагане, образованието, а не толкова в размера на заплатите, който се увеличава.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
